Езотеричните школи по-късно щяха да въвеждат сложни правила, ограничения и забрани, за да разграничат непосветените от посветените в тайното учение.
Орфическата школа разработваше модела на съвършения човек. Много от тези идеи по-късно щяха да бъдат възприети от други духовни учения и да станат фундаментални. Орфическата школа откриваше съвършенството в пътя към божествения свят. Този модел се основаваше на троичния модел на човека – тяло, душа, дух.Телесното съвършенство бе подчинено на духовното.Симетрията, цикличността и вечността работеха за създаването на космичния човек – най-висшият представител на човешкия вид.Разглеждайки природата на първичния човек, посветените трябваше да преодоляват древни норми и да рушат вековни традиции.Войната и враждата изключваха техните цели.По-късно тези идеи щяха да залегнат в основата на много философски учения от различни епохи, та чак до нашето съвремие, а историята щеше постепенно да заличава техния произход и да бъдат приписвани на една или друга школа от много по-късни етапи.
-Тиранията е болест на душата – не се уморяваше да повтаря Орфей.
Най-тежката битка – да променят отношението на хората към враждата, омразата и войната, предстоеше. Защото заниманията в тайното общество щяха да имат смисъл единствено ако се приложат идеите в бита на хората, ако доведат до промяна към едно по-висше съзнание. Дори сред учениците си младият жрец усещаше понякога съпротива. Но учителят съзнаваше, че това е дълбоко вкоренено в убежденията им – да преследват победата, славата, завоеванието – неща, които ще е трудно да бъдат изкоренени с лека ръка.
– Проливането на кръв в името на благоденствието е неразумно. Мирът носи хармония, войната се основава на хаоса. Ние сме призвани да основем нашия свят на хармонията, това е божественият модел – твърдеше Орфей.
Неразделен с лирата си, оракулът трябваше да се раздели за известно време с любимата си. Мисията на обединител го караше да обиколи голямата тракийска земя, да преброди много племена, да се опита да създаде съюз и да посвети в учението млади люде, които бяха с души, отворени за новото. Раздялата с Евридика щеше да е трудна, но пътят го чакаше и той трябваше да го извърви. Най-напред щяха да отидат в съседните земи на диобеси, дии, трали, травси и сапеи. Трябваше да започнат от обединение на съседите в племенен съюз, а после да се насочат към Източните Родопи и Тракийската низина, където обитаваха одрисите, корпилите, брените по горното течение на Хебър.
Евридика, пламъкът на душата му, искрата в нея, в последните месеци го накара да създаде най-вълшебните си песни и неземни мелодии, в които копнежът, любовта и жизненото дихание караха хората да се прехласват и ди ги запяват.
За известно време двамата влюбени забравиха за външния свят и се отдадоха на своята страст. Вестта за внезапното заминаване на Орфей взриви в нея мъка, страх и безсилие. Младата жрица се опитваше да потисне изблика на тези чувства, но душата и се изпълваше със страдалчество. Любов и дълг никога не можеха да бъдат в примирие. Жените подчиняваха всичко на любовта, в нейната вселена те побираха и несъвместимото, а мъжете жертваха любовта в името на дълга. Сякаш той бе винаги извън обсега на любовта. Нима мъжете не съзнаваха, че любовта беше онази първична творяща сила, която дава живот на всяка клетка?! Имаше някакво дълбоко противоречие, някаква пропаст, която отделяше двата свята – на мъжа и жената. Силата, която ги привличаше непреодолимо, в един момент прекъсваше нишката между тях. И мъжете се изгубваха в своя прагматичен жесток свят, който не беше никога достатъчно уреден и уютен, откъсваха се от орбитата на женската любов, за да воюват, да убиват жестоко и безмилостно, да тръгнат в неизвестна посока, да гонят неясни цели… Територия, в която любовта не действаше, разделяше ги и правеше копнежа още по-мъчителен…