автор: daro

Честит…
Честит ли е празника, майко?
Опразнен, безлик
или просто – графит
сведен в очите ти
като цвят на иглика!
Исках пътека, концерти, но…
Подарявам ти хапчета –
недостъпни, заоблени копчета
изсечени с марки
на химични концерни,
хапещи бясно,
проникващи яростно
през илиците на твоя морал,
до най-крехкия дом –
детето на сърцето.
Знам, не е лесно –
живо да гледаш,
а в теб да е мъртво!
Както лицето на Святост
оставила невръстната рожба
в клокочещ пазар от немилост.
Вървя по белия път на косите ти
неутешим от набъбваща сянка
и се допитвам до мъка на дните ми…
Животът е смесен – обича и страда.
Тогава?
Тогава и за двете да плаче.
Има ли смисъл в балтона словесен,
когато дъхът ти крепи се
на последното копче?!
Развенчаните възли от пламък и мрак
със стъклени устни целуват
напълно завършен сирак.
И пак, и пак… и пук.
Всеотдайни ръце с пръстчета димни
в сияйни морета събират
и нанизват за теб
разпилените перли незрими –
обич до обич,
мъка до мъка…