автор: anonimapokrifoff

В кварталната градинка се гонеха първите жълти листа. Още беше лято, но слънцето вече бе скъсило пътя си и грееше уморено. Очите поглъщаха ненаситно пищните цветове на отиващия си август, а сърцата нашепваха, че есента е вече тук – пъстра бродница с рошави коси от мъгла, промъкнала се неканена на бала на пияните от слънце сетива. Той придърпа нагоре панталона си – беше му широк, приглади коси и смело тръгна към пейката.
- Може ли да седна?
Тя кимна резервирано и събра колене като добре възпитано момиче.
- Наблизо ли живееш? – попита той, а гласът му беше катеричка, която се страхува да напусне хралупата си. – Аз съм в трети блок.
- Моят е десети – отвърна тя и го стрелна крадешком. Погледът ѝ е синя юлска мълния, помисли си той и потрепери.
- И те пускат сама чак дотук? Браво! – неприкрито възхищение, примесено със завист.
- Ами! – отрече тя и се разхихика. – Мислят си, че съм пред седми блок със счупената пейка и трите келяви дървета. Тревата е прегоряла от пикня и навсякъде е пълно с кучешки лайна. Да не съм луда?
Я виж ти каква била – същинска фея Джаста-Праста!
- И аз мразя мръсотията. Ако ми купят куче, ще го разхождам с намордник, ще си нося торбичка и ще му прибирам акото. Обаче няма да ми купят. На мен нищо не ми разрешават.
- Ти какво си мислиш? И моите са такива, но аз не се давам, боря се. Всеки има право на лично пространство, нали така? Психолозите отдавна са го казали.
- Точно! Аз пък се оставих да ме командват. Моделират ме, както им скимне...
Тя не отвърна. Спри се, каза си той, разговорът не тръгва в желаната посока, а скоро ще притъмнее. Есента се мотаеше наоколо безадресно, но като че ли започна да наостря ухо към пейката.

(Продължението можете да прочетете в сборника "30 щриха за любовта")