автор: karmelitass

-Трудно ли е?
-Трудно е.
Там, откъдето идвам, помня, че беше топло и уютно и удобно, и защо да не е, все пак домашното огнище, мама, брат ми...
Ама тръгнах аз и откакто тръгнах, минавам през тръношипи, шипотръни, трънобод и бодишипове (да ме прощавате за скрабъла и през ум не ми е минавало, че може да ми мине през ума...) И до къде стигнах?
Път номер едно - тръгнах с нищо в ръка и се спрях на непознатото и защо не, какво толкова, разбира се, че трябва да... ъъъ... момент... се разочаровам? (ли) беше или... да или не, но... така стана и стоп.

Там, където опитах да се върна, ми загорча от наслоено лицемерие, по мой спомен даже май ми пресъхна гърлото, отвори се земята, ама уви, не ме погълна, а ми хвърли само пръст в лицето, камъчета в обувките, абе такива работи, едни кръстопътни, пътни от почти някъде за никъде или от почти познатото и приетото, като сравнителен навик, за съвсем неясното ми настояще, което очевадно беше предварително организирано от хора, на които си мислех, че мога да вярвам, да не казвам вярвах, а всъщност... все още не ме е засърбял гърбът, щото те, раните, нали зарастват и като всяка такава - Боли, Сърби, Минава, уви, не съм сигурна дали е почнало да ме сърби, въпреки (да си призная) понякога се почесвам, ама то не се знае от какво е. :D

Там, където съм сега или всъщност тук, където се намирам сега, с когото се намирам, е може би една идея по-добре от преди или отгоре погледнато си е урок за четене, ама аз пък бързо чета и все пак е по-добре, може книгата да се окаже дебела...
Тук сега ми е добре, но искам повече и някой ден ще си го взема.

-Ще мога ли?
-Ще мога.

Но преди това ще трябва да разчистя пътя си от лицемери, двулицеви измислени приятели от миналото и да обърна една чисто нова бяла, неупотребявана страница, защото не може да подаваш ръка, а някой да си мисли, че може да си дъвче от нея - колкото и когато му е удобно и нагло да ме гледа в очите, искайки още, без да има правото. Все пак приятели, приятели, ама сиренето е с пари. Е, аз бях приятелка мнооооого дълго време, прекалено даже, ама сиренето го завлече инфлацията, та съвсем не съм
убедена дали е по силите и джоба ми. Така де, в крайна сметка един път е достатъчен са си ос*рете пътеката към доброто ми сърце и оттам нататък само клеясва и се наслагва висока непоносимост към "така дружелюбното ви приятелско отношение,
"мадам-и"... Засега дишам дълбоко и стискам зъби, издишам ли... бройте го прав десен и всичко е приключило.

Дотогава

явно ще трябва да преследвам това, което по дефолт е мое и вчера, и днес, и утре, и така докогато, съвсем задължително е (според реалните прогнози) това да е скоро, защото в противен случай ще започне много да си личи как ми убиват камъчетата в обувките, пръснати изпод краката ми, от така добрите ми близки приятели, които по мое усещане вече са ме оставили с половин гръбначен стълб, защото хернията не е за всеки и когато стане много тежко, някак си се смъквам надолу, видите ли не съм Рамбо или Херкулес, (не че имам нещо против господата), но разликата в килограмите, телосложението и силовите възможности, мисля, че са повече от очевидни...