автор: Rodenavlotos

От раните, които не зарастват никога,
душата заприличва на швейцарско сирене.
Като във черна дупка чезне всеки вик
и постепенно губи своята невинност.

И потъмнява светлият й, девствен ореол
на новосъздадена звезда, новородена.
И като новороденото е уязвима. Гола.
А Космосът... там по презумпция студено е.

Звезда да бъдеш във Вселената е трудно.
При толкова слънца е невъзможно. Тясно.
Тук времето, пък и мащабите са други.
Взривяваш се, а после бързо гаснеш...

А между края и началото си просто никой.
Колкото и да маха със крилете пеперуда,
и дробовете даже да си съдереш от викане,
да те дочуе някой в края е заблуда.