Мислех си, че те измислям –
толкова беше истински,
та чак да не повярваш!
Огледах те от всички страни,
прослушах те задълбочено,
само дето не успях да те вкуся –
(не че не ми се искаше!).
И изведнъж ми се доплака,
догорча ми от съвършенство.
Исках да абдикирам –
беше непоносимо!
Твоето красноречие,
твоят полет на четката,
твоето въображение...
и уморения ми поглед,
моята натежала фигура,
липсващия блясък в косите...
Тогава се забелязах,
потънала цяла в очите ти,
толкова слепи и щедри –
как ме рисуваше с поглед.
Къпеха ме в дъгата,
родена от морска пяна,
като една Галатея –
толкова съвършена,
че дори аз си повярвах.
Бедният Пигмалион –
беше вече изгубен!