автор: rumpel

На около 25-30 км от Перник, между Конявската планина и Голо Бърдо се е разпростряло село Друган. През летните ваканции често ми се случваше да гостувам на моята най-добра приятелка от детинство Катя, където баба й Катерина не правеше разлика между двете ни и ни чуваше като свои деца.
Та един ден баба Ката ни заведе до Бездънното езеро и ни разказа следната легенда:
Било преди много-много години, когато през Средните векове вилнеела черната чума – много села затрила, много народ уморила непрокопсаницата. Накрая най-старата и мъдра жена на селото, която изпълнявала ролята на баячка и лечителка, събрала останалите живи хора и им рекла:
–Нека двама братя-близнаци с рало направено от дърво близнак, в което да са впрегнати волове-близнаци да направят бразда около селото, през която чумата да не може да мине.
Както рекла, така и отсекла. Думата й била закон за селяните. Направили всичко както им казала и една нощ двамата братя-близнаци Друган и Драгия, вече момци за женене, изорали браздата. За майка им под сурдинка се говорело, че докато били бебета, дояла месечината и им давала млякото й, затова израсли красавци и снажни като пълния месец.
Наредили братята браздата и за лошата бабичка не се чуло нищо повече. Хората си отдъхнали и заживели, както и преди – в неуморен селски труд през седмицата и веселби на мегдана през почивния неделен ден.
След време единият брат Друган се задомил за чорбаджийската щерка от съседно село – Люляна. Лична мома била тя – къде както стъпела, рози никнели. Засмеела ли се – сребърни камбанки зазвънявали. Заплачела ли – маргарит се стичал по бузите й.
Тъстът на Друган издигнал дом-чудо за любимата си дъщеря и зет си. Като него втори нямало в селото. Докато другите къщи били плетени и измазани с тор и глина, къщата на младото семейство била каменна, с дълбоки мази отдолу, а отгоре, освен оджака, имало още три стаи – спалнята, гостна и стая за бъдещите му внуци. И трите стаи се отоплявали зимно време с кахлени камини.
Заживели младите в мир и сговор. Само че минала година- две, деца не им се раждали. Понесло се слух, че младата жена е ялова и това много им тежало и вгорчавало дните им.
Друган бил пчелар. Извън селото, на една горска поляна бил пчелина му – десетина кошери с пчелните семейства.
Един ден в края на юни, от един от кошерите старата царица-майка повела половината пчели и започнало роене.
Точно в този момент Друган бил при пчелина и виждайки плътната завеса от пчели тръгнал след нея, за да не ги изгуби. Вървял, вървял през гората, не се знае даже дали е запомнил откъде минава. Едва на свечеряване пчелите спрели в клоните на един могъщ орех, издигащ се по средата на мочурлива поляна. Наблизо се виждал стубел, а малко по-навътре в гората проблясвали на последните лъчи от залязващото слънце водите на Бездънното езеро.
Закачил на долните клони Драган тръвна, намазана с мед и маточина и докато роякът се настанявал в нея, той си подготвил място за нощуване в близките храсти. Нали бил брат-близнак – него магия не го ловяла и злите сили не го закачали. Та затворил той тръвната и полегнал да спи.
Към полунощ, когато луната била изгряла с пълния си блясък, Друган се стреснал в полусън от плясък на криле. Отворил очи и що да види: цяло ято диви гъски се приземили до водите на езерото и коя както докоснела земята, се превръщала в девойка, нагиздена в бели одежди, богато везани на пазвата със златна сърма и запасани със зелени пояси през тънките половини. Момичетата до едно били руси и синеоки.
Нахвърляли те дрехите си по поляната и се втурнали да се къпят в езерото. Друган очите си не можел да откъсне от тях. Досетил се, че това са самовили – свободни и с независима воля същества, които можеш да укротиш само ако им откраднеш премяната. Присегнал се без да мисли и взел най-близката риза, която била толкова ефирна, че се събрала в шепите му.
Но… в тоя момент избръмчал комар, избухал бухал и завил вълк. Девойките в паника наизлезли от водата, грабнали дрехите си и полетели в тъмнината навътре в усоето. Останала само Невена-мома и като не видяла ризата си, уплашена заронила сълзи
Друган я съжалил и обещал да й върне дрехата, но само срещу един дар – моминството й.
Разлютила се Невена самовила, но нямало какво да направи и му се отдала. Ала за наказание му взела говора. Опитал ли се да каже нещо Друган, така започвал да пелтечи, че не му се разбирало нищо.
Прибрал се на другия ден младият мъж дома си при Люляна и нищо не могъл да й каже. Само се лутал като несвестен от стая в стая и място не си намирал.
Минали-заминали лятото и есента. Друган не се оправял, даже напротив – сядал край огнището в оджака и впервал поглед в една точка.
В чудо се видяла булката му. Що врачки и знахарки посетила – чет нямали. Какви ли не чудодейни лекове му давала – нищо не помагало. Силна била самовилската клетва, още по-силна любовта му към самовилата – нямало разтура.
Захванала зимата. В трите дни около Божич Люляна сънувала един и същи сън: незнайна руса хубавица я викала да излезе и й сочела нещо, като й правела знаци с ръце. Какво точно значело?... Младата невеста и трите пъти се сепвала и събуждала без да досънува съня си, за да може да го разгадае.
Минала и зимата. Отпразнували Цветница и Гергьовден. Дошъл и Еньовден. Люляна и няколко дружки отишли в гората на ранина да берат 77 и половина билки за толкова болежки и болести.
Случайно или не, но съдбата я отвела на същото място при Бездънното езеро, където Друган срещнал самовилата Невена.
Люляна минала през мочурището и спряла под вековния орех. Какво било учудването й, когато там видяла люлка с две почти тримесечни бебета-близначета – момченце и момиченце. Те плачели, та се късали, защото от два-три дена не били хранени. Под люлката цъфтели росени. Децата били бели и хубави и много напомняли красавицата от съня й. Едва сега младата жена си обяснила знаците на хубавицата. Тя я била молела да се грижи за децата й.
Набрала Люляна и китка росенови стръкове и като взела двете дечица се прибрала радостна у дома.
Там направила прясна отвара от цветовете на росен, звъника, тинтява и босилек и дала на мъжа си да пие. Още в същия момент той дошъл на себе си и сякаш събуден от дълбок сън й разказал премеждието си.
Люляна се досетила, че това са негови и на самовилата деца и щастлива ги притиснала към себе си. Отсега нататък щяла да им бъде като родна майка.
Кръстили ги на самовилското цвете – Росен и Росица, а понеже баща им бил пчелар, родът приел името Кованджийски…

Едва след години ми стана ясно защо приятелката ми беше руса и бяла, от дете – хубавица – та тя изцяло беше одрала кожата на баба си, самовилата. Тогава ми се изясни и етимологията на фамилията й Кованджийска – от кованджия, пчелар.