автор: eclipse

Бай Петър се отклони от пътечката и се запъти към скалата.
Сухата трева скърцаше под тежките му стъпки. Тридесет години беше се блъскал из пустините по света, тридесет години беше живял със спомените си за морето и мечтата, че един ден като си дойде, ще си вземе малка лодка. Щеше да й сложи мотор и да пори вълните с нея ей така, само за удоволствие. Обаче като се прибра, нещата се бяха променили, животът помете граденото от него и той се озова на улицата 68 годишен и търсещ работа. Предложиха му да стане чистач в петролния завод и той прие. Скоро обаче го уволниха, защото "много знаел", не бил особено продуктивен и бавел работата, като се стараел да почисти абсолютно всичко. Той от своя страна се разочарова от хората и се затвори в себе си.
Отдавна никой не му беше останал- жена му почина, докато беше далеч, децата му се разпиляха из Холандия и САЩ. Сега само морето му беше утеха и приятел. Всяка вечер ходеше там, сядаше на малка скала или отиваше близо до брега, където вълните се разбиваха и му говореше.
Морето слушаше.Понякога се смееше, понякога притихнало виждаше тъжен възрастния човек, отправяше кротка вълна да го погали и не рядко скриваше сълзите му в дълбоката си прегръдка. Но напоследък мълчеше. Сякаш страдаше. Нещо го мъчеше.
Тази вечер беше същото и когато луната надникна зад облаците завари човек и море, застанали един срещу друг, притихнали и безмълвни. Мъжът беше вперил замислен поглед над водите му и се опитваше да дочуе болката. Но до ушите му не достигаше нищо друго, освен откъслечното далечно скърцане на пристанищен кран, което на моменти раздираше тишината провлачено като вой. Пак товареха. И без да чува го знаеше. Беше видял през деня из водите да плуват сено и зърно. Веднага се беше сетил- дошъл е някой "вълк". Така местните наричаха корабите, които товарят овце. Винаги след тях морето заприличваше повече на поле, през което е минало градушка. Снопове сено се носеха по повърхността наникъде.
Изведнъж с тъга си спомни как преди много години се разхождаше с жена си по кея, който сега разрушиха и направиха нещо като второ пристанище. Тогава сядаха двамата там на просмуканите със солена вода дъски, прегръщаха се и мечтаеха. Мечтаеха си за деца и за малката лодка, с която съботите и неделите щяха да пътуват.
Тласнат от спомените си стана от камъка и тръгна към кея. Искаше му се пак да погледа онова място от младостта си. След десетина минути излезе на полуосветената алея. Музика и глъч като вълна се стовариха върху него. Множество заведения бяха накацали и опънали просторни тераси, току над водата. Мина под тях и усети миризмата на отпадъчна вода. Погледна встрани и някаква буца заседна в гърлото му като видя, че тръбата се стича в морето. Малко ускори крачка, за да избегне гледката и да стигне по- бързо до пристана с лодките. С изненада откри, че мястото беше загубило вълшебството си. Малки изгнили дървени рибарски лодки едва се крепяха на вълните, килнати на една страна и наполовина пълни с вода. Малко по- наблизо до брега яхти бяха акостирали, понесли на гърба си истеричните смехове и пиянска музика на собствениците и техните компании. Пиян здравеняк се изправи и залитайки изръмжа доволно " Ей т'ва е живота, мама му стара", при което хвърли празната вече бутилка през борда. Ентусиазиран женски смях му отговори. Бай Петър се надвеси малко над металния парапет отделящ яхтите и видя десетки пластмасови бутилки носещи се по кротките вълни и удрящи се о стената на пристана. Раздразнение изникна в погледа му и извика на пияния мъж: " Господине, защо не си съберете боклуците?". Отговори му само истеричният женски смях и плясъкът на още една бутилка във водата.
Мъжът, приведен от тежестта на годините, отмина нататък и се спря в края на кея. Тук бяха направили скоро някаква фабрика за преработка на рапани. По лунната пътека към мястото приближаваше боботещ траулер. Зад гърба му се влачеше тралът, с острите шипове, а отстрани бяха закачени мрежите. Оставяше след себе си черна лепкава следа мазут и дебела струя изгоряло гориво във въздуха.На призрачната светлина той приличаше на пъхтяща хищна птица, която се връща от лов, понесла зад себе си одраната кожа на животното, което беше убила. Наближавайки сушата мъжът забеляза върху платфрмата тонове морски охлюви натрупани като малки планини. Стана му тъжно и си помисли: " Аз знам защо те боли, убиват ти децата, нали."
Не можеше повече да издържи на това място. Може би заради монотонното бучене от моторите на пристигащите траулери, му приличаше на кланица, работеща с невероятни обороти. Обърна се и реши да се върне на любимата си скала, там до брега. Отдалечавайки се от шумотевицата и светлините на лампите забеляза, че морето е някак странно на цвят. В първия момент си помисли, че това е заради пълнолунието. Но после до носът му достигна позната миризма. Помнеше я от времето, когато работеше в завода. Миризмата на петрол. Съзнанието му обаче отхвърли тази мисъл. Вече беше близо до малкия естествен плаж на заливчето. Отпусна се на камъка и зачака напрегнато. И той не знаеше какво. От скалите се чу шум на търкалящи се изпод нечии обувки камъчета и долетяха младежки гласове. Бай Петър се обърна. Бяха момиче и момче хванати за ръце и смеейки се слизаха към брега. Отново паметта му започна да рисува стари спомени. Някога и те двамата с жена му слизаха оттук и осветени от луната се плискаха на плиткото. Момичето свали набързо дрехите си и тичешком се запъти към водата. Момчето се забави за секунди, опитвайки се да развърже обувката си на пясъка. Само след секунди писък изпълнен с ужас огласи малкото заливче и увисна във въздуха. Момичето изплашено от нещо тичаше назад към брега. " Пълно е с мъртви риби", чу треперещия му глас стареца.
Едва тогава и той се вгледа напрегнто в морето и забеляза малките сенки от телата на измрели риби. Скочи от мястото си и задъхан стигна до брега. Стотици риби се гърчеха в агония, пляскайки с опашки и след това умирайки. Луната се отразяваше в очите им вперени нагоре, застинали в последна отчаяна молба. Възрастния човек изпадна в паника и започна да снове от единия към другия край на заливчето. Как да им помогне!? Как! Хващаше някоя риба изхвърлена на брега и пак я хвърляше навътре. После друга и друга.Не знаеше, че е безполезно- връщаше ги към смъртта. В хаоса не мислеше. Ръцете му докоснаха мъртвото тяло на делфин. Тогава не издържа, свлече се на мокрия пясък и зарида като дете. Защо Господи, защо! Какво са ти направили! И знаеше, че Господ не е отговора. Знаеше, че има едно друго нещо, наречено човек, който влачи след себе си мрежите- съдрани кожи, който иска да произвежда сяра и мазут, човек, който се мисли за Бог.
...Коленичил там на брега, оплаквайки тялото на делфина го завари изгревът. Морето се опитваше да го утеши. Искаше да го върне към едно друго време, когато ги изпращаше сутрин с жена му. Правеше опит да му проговори и дори да се усмихне. От дълбоката му паст обаче се отронваше само глух плисък и червеникаво ръждива пяна като кръв обагряше брега.
...Група хора идваха към малкия плаж и приближавайки гласовете им станаха по- ясни:
" Отврат, ужасно е мръсно и пълно с умрели риби". Отговори им крясъкът на гларус, дошъл като хиена да прибере останките след безумна оргия.