автор: rajsun

На Placebo

Как се радвахме само!
Как ги чакахме рано напролет:
кой от нас ще ги види най-първи?
Кога ли, кога ли от юг милостивият Бог,
като живи зърна по къщята ни ще ги разхвърли,
да посее добро, топло лято. И още какво?

За другите гледка. За мен беше повече – участ.
С децата играх, а сърцето – в гнездата, при тях!
С голишарчета там аз на майките песните учех.
Да летя се научих. Насън. Наявé не можах.

Аз безкрило живях, изостанах от тях, но защо ли
пак и пак, пак и пак лястовичето ято поглеждам?
То е детския трепет за някоя идваща пролет.
То е черното семе на моята бяла надежда.

Те си тръгват сега, но напролет отново, отново
ще се върнат и с тях едно босоного момче, босоного момиче,
да летят ще се учат, ще се учат на пилешко слово...
Ще ги видиш, аз знам, и познаеш, аз знам –
те на теб и на мен ще приличат.

(от "СтиховеЙ")