автор: secret_rose

В косите ни полъхна аромат
от свежата омара на морето,
разлисти дипли дивния ни свят,
наплеха се зорници по небето ни,
и ден и нощ, стопени до мъглица
стопиха се пред портите на храма,
от който се въздигат бели птици -
душите на Мевляна и Хаяма.

И толкова - един омаен сън, роден от рубаите на дервиша. Пред пламъка на Масневи навън измръзнала, не тях редях и пишех, не с техните очи издъхна в мен най - тихият ми отказ - любовта ми. Пред входа скален, одухотворен не в Сема се завърташе света ми.
А просто ти. Ти - моето съмнение. Дихание, стенание, копнение... Ти - тайната, че път към тебе има. Самият път и истина, любими.
И скъпото безумие, че в тебе ще се родя, избавена от себе си.