автор: Rodenavlotos

Бях суша, като всяко океанско дъно,
преди възмездието да го стигне...
Преди да падне нощ и да не съмне..
И повече очите ми не мигнаха.
Сега съм само гробище на кораби.
По-мъртва от Намибската пустиня.
Вселенско дъно съм. Отгоре,
над мен, са всичките нюанси синьо -
вода, небе, зеницата на Бога...
Планктонът е по-жив от мен и диша,
съвокуплява се, а аз не мога
да се помръдна. Храня се с излишъци,
които хвърля този свят отгоре.
Водата не отмива греховете.
Окото Божие, отворено,
провижда и дотук, проклетото.
А аз подпирам тази водна канара-
един Сизиф, търкалящ мудно Времето-
подхвърлена на просяка пара.
И мисля: Струва ли си да я вземам?...