автор: severianin

На Румяна

Стихът се скъса...
Думите, съшити
със тънкия конец на анапеста,
се разпиляха. Тръгнаха да скитат –
блестящи, кръгли като зрели кестени.

Ах, думите... Огърлица, в която
до вишнева костилка проста
свети
зърно от кехлибар, парченце злато,
мънисто с цвят, откраднат от небето...

Дъга след дъжд, в ръката ми събрана
- прибирам пъстри пръски разпилени.
Какво в иглата на стиха да вдяна,
та пак да станат накит скъпоценен?

Стихът се скъса...
Не помага даже
незримият конец на анапеста.

Очите ти са с цвят на зрели кестени!
Дали това съм искал да ти кажа?...