СЕМЕЙСТВОТО
Татко, батко, мама и аз
От детството си произхождам на Дунава от морните води на Добружа от златните ниви, от гордата осанка на баща ми,от бялата хулбост на майка ми.
Годините в Силистра бяха първите и последните в които семейството ни живя заедно. После се разпръснахме, връзките изтъняха, а някои дори се скъсаха. Докато търсех баща си, изведнъж открих брат си. Той до тогава живееше в Белица при бабите и дядовците ни, поради трагичните събития стоварили се върху нас./ Татко беше арестуван и обявен за " враг на народа",поради несъгласие с политиката на Партията по "Македонския въпрос" - по-късно реабилитиран/.
В Силистра се събрахме.
Батко! Един чудесен брат. За мене той беше и приятел и закрила и детска искряща обич. Брат ми Ангел е 5 години по-голям от мене, но ние съжителствахме в пълно разбирателство и взаимопомощ и разликата като че ли не си личеше много. Той беше поел грижата над мене, а аз защитата. Живеехме в нещо като кръгова отбрана от възпитателните методи на татко. В същност методите му не бяха чак толкова страшни. Когато не беше зает с нещо друго провеждаше литературно четене, но не приказки, не. Приказки ми е разказвал само дядо Георги - бащата на мама /колоритен образ - дано да успея да разкажа и за него/.
Първата книга, която помня беше Железния светилник и най вече Султана, после Захари Стоянов /Записки по българските въстания /, Тихия Дон и много стихове. На първо място Вапцаров, Ботев, Смирненски. Вероятно покрай брат ми се научих да чета много малка. Първата книга, която прочетох сама беше Митко Палаузов. Това Мечо пух, Алиса в страната на чудесата, Малкия принц и т.н.т. четох вече на "стари години".Вапцаров беше за татко светая светих и вероятно и за това оръдие за възпитание. Прегрешение - до вечерта трябваше да бъде научено на изуст стихотворение-следваше строга проверка. За мен това не беше проблем, но на батко не му се отдаваше много. Това Горчиво кафе на Смирненски трябваше да го повтаряме десетки пъти и пак не го запомняше:
Когато след пир полунощен самотен,
на зиг-заг се връщаш дома и т.н.т.
свари си горчиво кафе.
Много горчиво кафе. Батко го мънка няколко дни и май накрая изяде боя. Но и на татко му писна и го заряза. Виж с мене нещата бяха по-други. Първо аз много харесвах стихотворенията, лесно ги помнех , страшно се забавлявах и с нетърпение очаквах вечерното препитване. Понеже много се провинявах за кратко време научих целия Вапцаров, Ботев и повечето стихотворения от Смирненски. Предполагам, че татко не е знаел други, та стигнахме до там.
Моя задача, беше да осигурявам тишина, когато татко си почиваше. Рояци деца, викат играят, а аз обикалям блока и ги разгонвам. Нямаше начин да не последва наказание. Беше голямо провинение ако не се приберем в определеното време вечер.Обикновено тогава татко практикуваше - изгонване. "Ще спиш навън !" и тряс ключа. Това беше най-забавното. Разиграваше се следната сценка. Аз предварително си бях приготвила нещо като гнездо в едно кайсиено дърво и също в мазето /използвах дръвника за възглавница/.
Бяха спокойни времена и разбира се татко го знаеше. Минаваше час два и татко започваше да обикаля, да ме вика и да прекратява наказанието. Но не беше познал, аз винаги си изтърпявах наказанията до край. Горкият татко, как не се измори. Когато гонеше батко, аз отварях прозореца, батко прескачаше, пъхаше се под леглото и заспиваше. Но него и без това не го търсеха. Не че татко не загряваше, затова промени тактиката. Качваше го на тавана и смъкваше подвижната стълба. Ние си бяхме изработили правила. Батко пускаше въженце, аз вързвах кошничка с ядене и той я изтегляше.
Когато бяхме сигурни,че татко няма да се върне - връзвах стълбата, батко я нагласяше, слизаше и отиваше да играе. Щом наближеше връщането на татко се качваше на тавана и аз смъквах стълбата. Татко никога не ме е удрял с изключение на веднъж. Бях много злояда и непрекъснато намираха скрити филии под печката и шкафа. Бяха се видели в чудо. Веднъж имах уговорка с децата да берем череши. Обикновено ни пускаха в черешови градини, ядяхме колкото можехме, а набраното го измерваха и го плащахме. Уговореното време наближаваше, а мама сервира кюфтета и нямаше да ме пуснат да изляза ако не си изям кюфтето. Аз се прежалих и го излапах и по-победоносно обявих постижението си. Последва силен шамар. В първия момент се шашнах, после схванах, че татко мисли ,че лъжа. Не лъжех. Цял месец после не му говорих, въпреки много сериозните му извинения. Едно лято цял месец не мръднах от къщи. Ето какво се случи. Във Военното училище прожектираха някакъв филм на курсантите и ние с Бинчето /най-добрата ми приятелка и лудетина като мене/ отидохме при батковците да гледаме кино. Като се прибрах /доста късно/, обясних на татко,че един батко ме взел на коленете си и съм гледала много хубав филм. Не разбрах, защо татко побледня и ме наказа да не излизам от къщи. Един месец, в най хубавото време си стоях у дома,четях и се излежавах, но и на ум не ми мина да наруша наказанието.
Веднъж видях татко истински разтревожен и доста се стреснах. Много обичах да се катеря, по дървета по стени / оградата на футболното игрище ми служеше за врата/. Покрай улицата имаше циментови стълбове за ток с високо напрежение. По самите стълбове според мен не беше трудно да се покатериш. И аз реших да се изпробвам. Направи ми впечатление, че под стълба се събират хора и нещо викат, но реших, че ми се радват.
По едно време гледам татко тича с разкопчана рубашка, без шапка с разрошени коси. Спрях се и го загледах изненадано - никога не бях го виждала такъв. Наоколо настана мъртва тишина. Татко застана под стълба и каза много бавно, спокойно и твърдо: " Сега слушай! Спри и започни много бавно да слизаш!". Разбира се, аз се подчиних. Когато слязох, татко ме прегърна и този път не ме наказа.
На батко много не му се учеше и затова всяка вечер,още преди да започна училище преговаряхме заедно уроците му . Това не го дразнеше, а на мене по-късно много ми помогна.
Постъпих в първи клас. Учехме с батко в едно училище / то в Силистра нямаше две/. Батко ме будеше сутрин, помагаше ми да се приготвя, подреждаше ми чантата, решеше и сплиташе косата ми. А косата ми беше дълга до под коленете.
После за ръка и напред.По споменатите вече причини, училището не ми представляваше никаква трудност. Мислеха ме за много умна и ме разкарваха от клас на клас за демонстрации. Виж декламирах много хубаво. Не минаваше тържество без мои декламации. То "Майко Фернандес убит, то Пролет моя, Двубой, Вяра,Звездите над Фамагуста, Писмо, Червените ескадрони,Малката цветарка ; ние спорихме двама със дама на тема , човека на новото време - ужасно ,ужасно, разправяте сякаш, че там сте били, какъв ти тук ужас, той пеел човека - това е прекрасно нали; аз имах другар, добър другар, но кашляше лошо - той беше огняр;" и т.н.т. Разкарваха ме с файтон от тържество на тържество и ми ръкопляскаха.
Татко трябва да е бил много доволен от своите възпитателни методи. Понеже бях силна ученичка ме слагаха де седя на един чин с най-слабите и после да оставам след часовете да им помагам. Постоянно прикачено към мене беше едно момче, няколко години по-голямо от нас - повтарач. Казвахме му Стефан мършата. Една вечер в края на часовете останахме двамата, той заключи вратата. Аз много, много не се уплаших, но за всеки случай скочих през отворения прозорец и побягнах. За да не ме хване, минах през войнишки поделения, провирах се под телени мрежи и се прибрах в къщи в доста неугледен вид. Разказах весело и гордо какво съм преживяла. От никой в къщи не последва видима реакция. След няколко дни тича един офицер и вика на татко: "Другарю Тричков елате бързо, синът Ви убива на игрището едно момче." Тича татко. Батко спипал Стефан мършата и озверял го рита, повален на земята. Не вярвам татко много да се е ядосал, защото нямаше наказание. От тогава Стефан - мършата се държеше с мене като роб. Какво искаш от мърша. Повече никой не ме е закачал.
Батко си имаше неприятности с не винаги добрите бележки, а бележника трябваше да се разписва от бащата. Затова след усилени тренировки усвоих подписа на татко така,че и той не можеше да си го познае.
За офицерските деца се полагаха много грижи. Имаше школа по пиано, акордеон, балет, тенис на маса. На нас с батко никога не са ни купували играчки. Понеже не знаех какво е това, не ми е липсвало. По едно време ни купиха гумена топка, но голяма с шарки като на футболна. С батко спяхме в една стая. Сложихме топката между двете легла и цяла нощ я гледахме. Иначе татко към мене беше щедър - купи ми колело, акордеон ,кънки. Бях много слабичка и лекичка и гъвкава като от гума - то шпагати, мостове с главата между краката, ходене на ръце, все едно ,че имаше в мене прожина. Често ходехме на разходка в Дунавската градина и татко ме носеше на раменете си. Хитрувах, че ме болят крачетата и той го знаеше, но и на двамата ни беше приятнол. Батко беше много хубав, ходеше винаги прилежно закърпен – лакти, колене. Мама , пък и аз не можехме да му се нагледаме и нарадваме. Мама определено имаше слабост към него, но аз го приемах за нормално.Той беше хубавеца, а аз грозното патенце /поне мама казваше така/, но аз много ,много не й вярвах. Гледах се в огледалото и се харесвах. На мене не ми купуваха дрехи - само обувки. Мама всичко ми шиеше. Преправяше стари рокли и палта. Трябва да сме били доста бедни.
Как татко реши въпроса с кучетата. Доколкото си спомням в Силистра по това време бездомни кучете нямаше, но стопаните често си пускаха кучетата да се разхождат сами и децата в колхоза се страхуваха, а имаше и нахапани.
Татко най-учтиво помоли стопаните да си прибират кучетата в противен случай той ще вземе нещата в свои ръце. И ги взе. Застреля първото безпризорно куче. След това такива не се появиха.
След завършването на 7-ми клас имаше възможност да се постъпи в езикова гимназия. За силистренски окръг бяха отпуснали две места в немската гимназия в Ловеч и две места в английската гимназия в София. Нямаше приемни изпити, децата се определяха по успех. Както вече бях споменала, аз се представях много добре и нямах конкуренция. Струва ми се, че и нямаше много наплив. Къде е Силистра, къде София. Хората не бяха склонни да се отделят от децата си. Татко обаче беше категоричен - заминаваш, това е голям шанс и беше. Така започна одисеята ми в пансиона в Горна баня и английското училище. Животът ми се преобърна.Казват,че последните ще станат първи, е при мене беше обратно.
Първа английска гимназия се намираше на Дондуков, срещу
бившата I-ва мъжка гимназия, която е завършил Георги,бащата на Петя /дъщеря ми/ и после и тя.От пансиона до училището ни караха с рейсове.
В подготвителния клас момчетата бяха от София, а момичетата предимно от провинцията. Почти всички имаха някаква предварителна подготовка по езика, а част от децата бяха много напред с материала. Аз бях учила в 7-ми клас немски и английския ми се стовари като природно бедствие. Понеже общото ниво беше високо материала се преподаваше на бързи обороти. На ден трябваше да се научат по 30-40 думи и въпреки, че учех и нощем,/ в общата умивалня/, не можех да ги запомня, а за правописа да не говорим. Уплаших се, реших че няма да мога да се справя. Първият срок, съвсем закономерно по писмен английски А-учителката, другарката Филипова , ми писа двойка. Това беше зашеметяващ удар, изгубих и стипендията си. По това време татко го бяха преместили в Толбухин за началник на военното окръжие.
Прибрах се за зимната ваканция. Бях напълно изчерпана, слязох на гарата в окаяно състояние. Татко и мама ме чакаха. Трябва да съм представлявала трагична картинка, защото лицето на татко се изопна тревожно. Първите ми думи бяха "татко имам двойка". С учудване забелязах как чертите на лицето му се смекчиха и то някак просветля, а учите му заблестяха насмешливо.
" И какво сега ще умираме ли ? Двойка, голямо чудо и то за тебе. Та това е само малко препъване, няма нещо с което да не можеш да се справиш. Животът е игра на падни-стани. Хайде да вървим да се черпим". И това татко, който ме наказваше за щяло и не щяло. През цялата ваканция той ме обграждаше с подчертано внимание и нежност. Нито дума за изгубени пари. Купи ми ново палто и обувки, сякаш ме награждаваше. Не знам дали тогава го осъзнавах, но това беше преломен момент и в живота и в характера ми.
Получих най-важния урок, да не падам духом и да вярвам в себе си, урок по издръжливост и то от най-подходящия човек. Мисля, че тогава, разбрах що за човек е баща ми и изпитах огромна благодарност. Само това да беше направил за мене, беше предостатъчно.
Аз помна ръката ти, татко,
през мойто увиснало рамо
и топлата длан как полекичка, нежно
изправи гръбнака пречупен.
„Без поръжения, дъще, няма победа.
Ти можеш, ти можеш, ти можеш”.
И поглед, изгаснал просветна.
Щом вярва ми, значи е вярно.
Когато се върнах в София казваха, че не могат да ме познаят, че напълно съм се променила. Нищо подобно, бях дошла на себе си. Завърших годината с петица по английски.