автор: Kanegan

В детските ми спомени изплува образа на дядо, най-ярко, най-силно и въздействащо. Не мога да го забравя. Годините са минали, отдавна вече не е между живите, но най-голяма следа е оставил той в живота ми. Спомням си го със сребриста прошарена коса, леко накуцващ след прекаран апоплектичен удар. Живота му подарен от горе, бе посветил в служба на ближните.
Вечно майстореше нещо.Зимните студени дни не го отказваха от дърводелството.Работилницата бумтеше от малката печка, пълна с дървени стърготини.По стените бяха окачени лавици със заготовки от дърво, снимки на Негово Величество Борис III, бичкии, маткапи, ленти за банциг и какви ли не чудесии.Всичко бе потънало в паяжини, талаш, прах.Аз зъзнех в студовете в малката работилничка и се гушех уж на топло държейки книжка, а звуците от стъргането на дървото сякаш разкъсваха душата ми.Често слагах ръце на ушите си, а той се смееше.Дядо хващаше поредната дървена заготовка, пускаше струга и започваше.Уплашени врабчета се втурваха с писък из работилницата.Някой път дядо ги хващаше и им късаше главите, за да ги опечем.Звукът на дървото се извиваше, смесен с металното кънтене на шпиндела на струга.Длетата му бяха заоблени, за да снемат първите стружки, по- нататък заформяше конусна част на канелките, хванал острото длето за срез правеше загорели герданчета върху чепа.Спираше струга, затягаше едната страна на дървото, пробиваше със свредло отвора за протичане на виното, хващаше накрая канелката и правеше отвор вертикално на надлъжния отвор, за да се затегне дръжката.Стружките обикновено го украсяваха, но накрая той ги изтръскваше с досада, удовлетворен от майсторлъка си.Няколко дузини чепове стигаха за селото ни.След месеци ги потапяше в разтворения на водна баня течен парафин.Миришеше ужасно, но той вещо надписваше всеки чифт- тяло и дръжка и потапяше в течността.Затегнатото от парафина съединение бе гаранция,че чепа не ще протече.Беше рядкост някой да му върне изделието.Поставен върху кацата, чепа лягаше в отвора по мярка, а точеното вино мокреше дървото и го раздуваше, така, че пробив нямаше.Чеповете се харчеха като топъл хляб.Дядо пладнуваше на пейката и през лятото всеки бързаше да купи един, два чепа, да подари на познат от друго село. Младите любопитни мъже се чудеха на майсторлъка му, питаха дървото какво е.Разговорите им се въртяха и около портретите на царя.Дядо разказваше за деня, когато се родил Симеон престолонаследника, как целия випуск ученици същата година преминали и с двойки.
Друга интересна история беше за това, как една вечер в селото ни минавал Негово Величество Борис с царската свита.Било тъмно,десет или единадесет часа вечерта, а царската карета затънала в местната река.Било блатисто и царските придружители се разходили да викат помощ.Намерил се човек, той не отказал помощ и измъкнали с усилие царската карета.На изпроводяк нашенеца казал:”Друг път момче, за да не затъваш, карай царския път, да знаеш!”Истината била,че човечеца не знаел, че това бил самия цар. Царят се смутил от тая спонтанна мъдрост.Изпратил своите хора да проучат човека и му изпратил дар- яйце в подкована стойка.
Дядо разбираше от материала си,обясняваше, че по- добро дърво за направа на чепове от черницата няма.Режеше материала, оставяше го да изсъхне и тогава го обработваше. Салкъма и той бе отличен за тези изделия.От него стържеше дръжки за наджаци, тесли, коси, защото няма чворове да пречат на изделията.Правеше и захлупци за сол и червен пипер, от орех.Голяма магия имаше в ръката на дядо- излизаха кълцалници, неща без които една къща не може. Кълцалника имаше гривна за украса с обгорен контур.Изработваше гаванки, котета- сувенири, в които жените си поставяха мускалчета с аромат на роза.Прасенца- солничка, на които опашката на сувенира се отваря, слага се солта,а от зурличката се ръсеше.Помня дървени кукли, в които оживяваше красотата на българката.Каците му бяха старателно изработвани.Металните дъги стягаха дъските на кацата.Мереше и правеше сглобките, с неимоверни усилия.Най- забавно беше когато разтопяваше туткал за залепване на детайлите си.Вонеше на неприятно от металния съд, а аз се въртях любопитна около него. Дървения тезгях, на който си закрепваше за дялкане изделията бе хващал окото на много хора.Но едно е да искаш, друго да можеш, съвсем различно е да имаш.
Дядо обичаше занаята си.Случвало му се бе да не послуша съвета на баба, че на празник не се работи.Унесен в майсторлъка си на един Арахангеловден, бе разлютил светията. На този ден се спазваше курбан на къщата.Банциговата лента се бе увила като змия на врата му.Оттогава на този ден не работеше.
Някой познат решаваше да си поръча каручка.Спазаряваха се за дървения материал, толкова орех, толкова салкъм, такива пари за толкова време работа.Поръчалият идваше да си гледа изделието, как се изработва, забелязваше някоя подробност и даваше мнение.Дядо се захващаше сериозно за работата.Първо изработваше главината от ореха.Стържеше на струга ротационна дървена заготовка с няколко размера диаметри.Дървото беше здраво, не се пропукваше, в него се ковяха и спиците по- късно.Правеше радиални отвори, които разстъргваше до правоъгълни кухини.Всяка спица с търпение и старание издялкваше ръчно, отнемаше материал до съвършена гладкост.Мереше си с шублера, друг път с ръка се опитваше да усети гладкостта.Така забиваше дванадесет спици, които отгоре затваряше с дървени дъги, оформяше кръга на колелото.Четири колелета, след това правеше от дъски конструкцията на каруцата.Рендето беше в ръцете му, пот се стичаше от челото му.Тялото на каруцата имаше основа, страниците изработваше с вещина, старание и усърдие.Следваше сглобяването на частите, боядисването.Изработи и за дома ни една каручка, вложи толкова мерак.Каквото човек е изработил го надживява и остават спомени, спомени…
Годините са минали, картините за труда на дядо са още в мен, но занаята му не е жив.Когато усети, че силите го напускат, остави дузини чепове за довършване.След това хората идваха, питаха за някое изделие, но него го нямаше.
Остана жив в съзнанието на хората с чеповете, магарешките каручки и дървените си творения…