автор: severianin

По облачната диря на годините,
по билото на хоризонта стръмен
и аз вървя – от утрините сини
към залеза под небосвода тъмен;

и крача пряко пролетни пространства,
и търся път през есени мъгливи,
в изгарящ пек и в зимни бури странствам –
откритото отново преоткривам.

Старая се да крача в такт със времето
и крачките си с ритъма му меря,
но този ритъм, дявол да го вземе,
е толкова различен днес и вчера.

Неравномерен ход, неравна стъпка,
непостоянна скорост на движение,
и път – изровен, стръмен, неутъпкан,
без мантинели, без обозначения...

Не споря с времето, не го упреквам
– сега съм се родил, сега живея –
приемам в мене бури да отекват,
да пада дъжд, да свирят снеговеи...

Но ми е нужен равномерен ритъм –
пред дните си не искам да застана:
защо да ме настъпват по петите,
– петите ми и без това са в рани!

Но и отзад не искам да се влача,
не искам прахолякът да ме дави.
Аз съм дошъл във времето да крача –
не изпреварвам и не изоставам.

Не го упреквам, бонуси не прося –
повторно с него всичко преоткривам.

Измъчва ме единствено въпросът
то, всъщност, знае ли къде отива?