автор: nellnokia

С детски кикот се шмугна
зад ъгъла моето лято –
синя рокля,
посипана с капки от дъжд, зашумя.
И най-топлото слънце,
живота ми щедро огряло,
ме потупа по рамото свойски:
– Поспри!
Нажежено до бяло е
твоето малко сърце...

Отмаляло
в очите ми блесна
последното циганско лято,
миг преди да го сграбча
със своите женски ръце…
С бързи стъпки по пясъка хукна
да гони морето,
събрало
най-солената, стара,
огромна
човешка тъга.

Не ми бягай!...
Ще хукна по твоите стъпки към залеза…
Парят още по пясъка твоите боси крака.
Още чайки и гларуси мамят душата ми с крясъка…
Още хрускат на мидите мъртвите, черни тела.

Ще те стигна, море!
Някой ден ще те стигна, завинаги.
Ще прегърна вълните солени –
ще стана и аз на вълна,
ще се слея със лятното слънце
и бризът ще гали душата ми…

Ще изпие морето на глътки
и моята синя тъга...