автор: jantreya

Всеки залез подстригва поредния кичур на светлото.
Като дреха в гореща вода се скъсява денят,
а е август и лято е още, и само морето
от мъртви вълнения ври, а вълните му хищно крадат
под нозете ми пясъка. Аз съм тази,която не може
да преплува и метър сред бурния,тежък прибой.
Този страх от огромното пази моята собствена кожа,
но под нея скимтя от вълнения мъртви безброй.
„Не,не влизайте в мен( даже с мисъл) обърна се времето.”
Няма как да развея над себе си черния флаг.
Идва есен в живота.Усещам я с тръпка по темето.
Идва бавно и носи на гръб младостта в саркофаг.
Ще ми стигнат ли силите тук на брега на надеждата,
под лъчите на слънцето есенно дни да броя?
Още имам ли хъс своя вътрешен дом да подреждам?
Своя пясъчен замък без пясъци как да строя.
Успокой ме море! Погали моя бряг! Неизбежно е.
Аз съм тази, която ти вярва и свири отбой.
Имам нужда от твоята вечност и синя безбрежност.
Вместо мъртво вълнение искам простор и покой.