автор: pijama

Това трябва да е някаква импресия. Малко ми куцат жанровете.

Няколко големи хвърчила се бяха извисили в нощното небе. Нощното небе бе ярко осветено от яркосветлата кръгла луна, която навлиза в този разказ, защото имаше самочувствието, че може да бъде героиня, а не защото светеше така кръгло и по ориенталски разкошно.
Хвърчилата се бяха устремили към върховете на боровете и се рееха безредно. Как им се получаваше едновременното устремяване и реене оставаше нощна загадка. Цветовете им се губеха в лунната светлина. Формата им бе приемлива.

Под звуците на плясъка от опашките им коларският път се виеше около половин мерна единица по избор и после свършваше пред надписа "Вододайна зона. Преминаването забранено". Вододайните зони не бяха гостоприемни. На хвърчилата не им пукаше особено. Те се засилваха към забранената част на небето над Вододайната зона и се забавляваха да нарушават табелите. Някой беше пуснал хвърчилата още преди 22 години, като ги беше описал в един абсурдистски разказ. По-късно авторът умря и хвърчилата се освободиха от текста, заселиха се в подножието на планината и се посветиха на ношно реене с устрем. Основно заради делтапланерите. Някои и заради парапланерите, макар че за парапланерите са носеше мълвата, че не са много постоянни в живота...

След смъртта на автора на първоначалния текст луната се зарече да не изпада в новолуние, докато не задоми и последното от осиротелите хвърчила. Сами, без своя автор те изглеждаха някак си неуместно над прашния път. Държаха се като лутащи се деца, попаднали на чужд рожден ден. Това беше една поредна привидност. А привидносттите се възприемаха много сериозно от тях. След като научиха за обета й с огромно учудване, хвърчилата се опитаха да й обяснят, че те не са деца на автора. Не се чувстват осиротели и че нямат традиционни схващания за правилата на летене. Че среднощното реене е добър начин за прекарване на времето, макар и не достатъчно патриархален по характер. Луната се опита да разбере и отстъпи малко като започна да настоява за запазването само на някои правила на хигиената и публично обявяване на годежите.

По-късно във времето Вододайната зона заля прашния път, потопи стволовете на околните буки и борове и с леко суетно плисване прие да отразява сенките на хвърчилата, които често се изменяха. По същото време луната, която вече бе извадена от комфортната си зона, започна да подозира, че това ще е най-полезното нещо, което би могла да направи за хвърчилата. Да им осигурява променящи се сенки докато те се забавляваха понякога с колеблива, а друг път с устремно реене.