автор: secret_rose

Такава бе Любов - да я отпишеш.
И после да я скриеш, като тайна.
Бездомница, изгубена по нищото,
скиталка, дрипа, тиха и отчаяна,
и дива, неразумна. Мракобесие.
По изгрев - стара, нощем - младолика.
Напролет на черешата обесена,
а есенес - в любимите ни стихове.
И като вятър риеше душата ми
изригнала с перото на дервиша
в чиято парцалива обитател
с очите му рисувах я, и пишех я...
И драсках, с острието на сърцата ни
сглобили име - ничие, безмълвно...
и кръстили в проклятие и святост
мигът, от който няма да се върне.
И днес, в лето две хиляди безкрайно
прозирна като шепотно дихание...
по - истинска от споделена тайна,
по - нереална от сълза - сияние,
по - земна и от слово, по - небесна,
в окраски, непознати за очите ми...
по името ти, обич, в мен залезе
и подпечата с вечност неопитана
забравените кръпки на съдбата.
Подпали ме с последния ми огън.
И плисна за спасение ръката ти...
докосваща челото ми, за сБогом.