автор: severianin

Тъй живея – без вяра.
В кого ли?
И надежда в какво ли да имам?
Зиме старите клони са голи,
а съм днес между есен и зима.

Любовта скита нейде далечна –
сред зелени цъфтящи тополи.
Любовта трае може би вечно,
но не е като тая напролет...

Без любов,
без надежда,
без вяра
днес на дните си в сумрака скитам,
паля свещи пред тъмни олтари,
над които се спускат мъглите.

Три сестри – една тройна измама,
а са яростни зимните сприи.
Вяра, Надя и Люба ги няма,
но къде, но къде е София?

Мъдростта би могла да е в мене
не любов, не и вярата здрава,
не надежда – о, не! – примирение...
Но защо ли София се бави?

Днес не търся измислена вяра,
и не храня надежда незрима.
Обич пази и бялата старост,
но е зима.
И все ще е зима...