автор: mamontovo_dyrvo

Неделя следобед. Есен, тихо, лек ветрец подканя малкото останали сухи листа по клоните да изпитат удоволствието от свободното падане. Те се съпротивляваха с тихо ритмично шушкане, което предизвикваше блажена сънливост у мен. И точно когато прекрачвах границата на страната на сънищата, тъпия телефон издрънча болезнено силно. „Как не го изключих” – вбесено си помислих. „Дано да е за нещо хубаво поне” и опипом потърсих слушалката.
- Да, моля – лениво запълзя гласът ми по телефонния кабел.
- Здрасти бе, копелдак! Как сме, а? Гоним ли кучките по булевардите? – гласът на Перо прозвуча адски жизнерадостно в ухото ми. Заплахата от разсънване се превърна в реалност.
- Ооооо, Пероанецо, мараба! К’во се присети такъв. Нали знаеш, че в неделя след обяд спинкам. Ама за теб може да отделя някоя и друга секунда.
- Абе, искаш ли да се накъркаме?
Въпросът ме изненада. Перо живееше на триста и деветдесет колометра от входната ми врата, на морския бряг. Там станахме приятели. Започнахме заедно работа, после той стана ченге, но това не попречи на отношенията ни. Ето, вече единадесет години дето се вика, другарувахме. Лятото аз на морето, къркахме си със Заро, също голям авер от морския ми период и него, зимата те до София, когато могат и така.
- Ти да не си тук бе, пишлеме? Идвай, водката е налична – пробоботих съвсем разсънен
- Нееее!.Обаче утре пристигам. Ще пътуваме със Зарката, карам го на Кюстендилските бани да си пари рамото. А аз от понеделник съм на един курс, в Симеоново, в наш’та школа.
- Да бе, Заро ми се обади, ама за теб не знаех. Каза че на връщане ще ми гостува. Ами хубаво, Перо, връщай се от Кюстенджата, чакам те.
- И ще спя в „Родина”, да знаеш.
- Да бе, в „Родина”, ама само през трупа ми. У нас. У нас идваш, иначе ще те разстрелям със собствения ти патлак. Ясен ли съм?
- Ми то, нали знаеш, с колегите...някак не е удобно...
- Абе къде ти неудобство у ченге, не ме баламосвай, ако има някоя колежка може да доведеш и нея. Има къде турим и нея. И да донесеш малко руски блатние, ще вървят с водката.!
- Ти пък с две думи ме кандърдиса. Тръгваме преди полунощ със Заро, с мойта кола. До утре! – и затвори безпардонно. Милиционерски му работи.
На другия ден, след обяд, капитан Николов, Перо де, ми се обади по телефона и ми съобщи, че ще дойде с някакво гадже, дето лятос го бил гепил на плажа. Та да съм се обадел и аз на някоя фуста, да ни е по-готино като си къркаме. Одобрих плана, звъннах на Вампи и продължих да си бачкам. Свършеното дадох на машинописката да го пише, измъкнах се тихомълком, минах през „Родопа”, купих един бут шунка, с все кокала и бегом да оправям масата. Перо ще идва, не е шега работа.
И когато към седем гостите довтасаха, в хола ги чакаше не маса, а художествена инсталация. Бутът стоеше гордо изправен по средата – истински монумент на чревоугодието. В околовръст, като цветни лехи, го обграждаха продълговати чинии със салати, пролетно шарени. Празните чаши бяха отворили нетърпеливо гърлата си в очакване да ги напълнят. Миг преди да влязат, една бутилка „Московская”, която по скоро приличаше на алпийски пик в леденото си великолепие, зае полагащото и се масто в композицията.
Перо показа едрите си зъби ухилен до уши, прегърнахме се, зер не бяхме се виждали от половин година. И побърза да ми представи дамата си.
Трябва да призная, че Пеги, така се назова тя, направо си ловеше окото. Не че беше ослепителна, но беше чевенокоса. Рижа бе! Дали навсякъде, щях да питам Перо по-късно. И с много лунички пръснати като звездички по млечния път на кожата и. И едрогърда. Дали и там беше луничава, все едно, щях да узная. Перо обичаше да се хвали. А и колко пъти сме били баджанаци, ехееей, чет нямаха. Очите и кафяви, краката и хубави. Абе, важеше, няма спор.
- Заповядай, Пеги. Избери си място и се настанявай. Вампи ще се появи след малко.
- Пелагио, я виж ония бурканчета, с чернокопа, сарделата и сафрида. Тури ги по чинийките, аверчето ще ти даде лимонче, лук и там каквото трябва. Така те искам.
Рижото чудо, в ламената си рокличка и с гордата си осанка сръчно се засправя с рибоците.
Перо ми намигна и направи онзи неприличен жест с един от пръстите си. Признах му, владееше ситуацията.
Седнахме, изчукахме чашите и в този миг зънецът оповести появата на Вампи. Вампи всъщност се казваше Светла, но двете и остри кучешки зъбчета, съвсем мъничко по-дълги от нормалното, пасваха на галеното и име.
- Айде бе, Вампирче, закъсняваш мило, за малко да изпием водката сами – мляснах я по вратлето аз.
- Иииии! Стига бе, мило, нали знаеш, че винаги настръхвам като ме цункаш там – демонстрира повишената си сексуалност мацето и седна. Запозна се гостите ни. В очите и блесна завист при вида на Пегините форми и о, боже! Кога успя, но на мястото на малките и гърди щръкнаха две големи като реферски свирки зърна. Явно ги подкокороса тайно, това и беше номера в живота. Всеки се хвали с нещо си.
Изкарахме една супер вечер, с много смях и натроение. Пеги се оказа весело гадже, въпреки сухарската си професия – даскал по политикономия на социализма в „Карл Маркс”. Вампи пък ни спука от смях след каскада кинаджийски вицове. Тя работеше преводач в киноцентъра. Две половинки Московская прелест заминаха, сменихме я със Столичная радост и така, чашка след чашка, завлякохме гаджета по креватите – двойното „П” в моята спалня, а ние, вампирите – на дивана в хола.
С вампчето се гушнахме и таман се заглавичках да надувам „реферските свирки”, зловещ женски писък разцепи нощта!
- Ааааааааааауууууу! Оооооооууууу! – и пак писък, – ааааааааауууууу! Аааааааууууу! – сякаш колеха някого
Точно за това попита съседа под мен, звънкайки ми по телефона.
- Не бе купон има у нас, извинявай, неее, никакви трупове. Спи си ти. Страшно няма!
Няма, няма, ама крясъците се усилиха. Тая звукова ексхибиционистка кв’о си мислеше, че чете лекции в училище за глухи ли? В порно филмите не пищят толкоз. Добре, че Пероанеца докара работата докрай за около час. Изтърпяхме и последния вик, дълбок като звука на английски рог и настана тиха феерия, същински мехлем за ушите.
С Вампирчето, съсипани от смях, решихме да им занесем по чаша кола, бонус за супер концерта. Почукахме и Перо пое чашите:
- Тя , Пелагия е малко гласовита. Целият им род бил такъв. Даже един учител по пеене имали.
Пеги не чу нищо – безизразният и поглед беше вперен немигащо някъде в белотата на тавана.
Та така цяла седмица – водка, писъци, водка, писъци. Ченгеджийският курс свърши и кой от къде е – Перо към морските вълни, Пеги – господ знае. Комшиите си отдъхнаха. Аз също.
Настъпи спокойствие. Но за кратко.
След няма и седмица Пеги се обади в института.
- Здрасти! В „Хавана” съм, на „Витошка”. Да те черпя едно кафе, можеш ли да се освободиш?
Не беше най удобният момент, ама обадих се на шефа, че излизам за малко.
В „Хавана” е готино, кафето е „смърт след пладне”, тонизира те още докато келнерката с цвят на кафе ти го носи. Мулатки с кафе – супер идилия. Поздравихме се с рижото и се разприказвахме за тривиални неща, то за какво ли да си говорим. Оказа се, че имало.
- Как е Петър, чували ли сте се? – невинният въпрос се плъзна съвсм естествено между устните и.
- Зает съм, той сигурно също. Не сме се чували от както бяхме зедно с вас.
- И на мен не ми се е обаждал. Абе тоя човек не се ли сеща, че мисля само за него, тъпака му с тъпак – от тихото и говорене нямаше и следа. Интересът у съседните
маси нарастна.
- По тихичко. Ще му се обадя. Нали знаещ, ченгеджийска работа – убийци, обирджии, проститутки – все него викат.
- Проститутки, а аз?
- Леко, все пак знаеш, че е женен , нали.
- Звъня, не ми вдига!
Едвам издържах, извиних се, че съм на работа и си тръгнах бързо. Не ми даде да платя.
Бях я забравил вече, но се оказа, че Пеги ме помни. Айде пак в „Хавана”. „Перо така, Перо онака, не вдига, търси го...
След три дни отново. След един – лелеее, пак! То бива, бива душеприказчкик, ама и аз душа нося.
После ново обаждане. Станала Пелагия Карастоянова доцент по политикономия на социализма. ВАК я одобрила. Кани ме на вечеря. Няма как. Сериозен повод. В ресторант „България”. Вечеряхме великолепен шатобриан за двама. С гарнитура „Перо”. Поканих я на танц, дано збрави. Великолепен блуз. Прекрасен оркрстър. Но в ушните ми звучеше един и същи рефрен – Перо, Перо, Перо. В джаз аранжимент. За малко да намразя любимата си музика..
И така, „Всеки ден – Перов ден” Звъня му на ченгето ниедно, разпрявям му, той се хили, разкарал я бил, куку била, да съм я разкарал и аз.
Да де, ама как? То отърване няма!
Още същата нощ, към два, тъпия телефон ми набута в ушните миди гласът на Пелагия. Циври, та чак хълца. Женският плач ме разтройва и изпадам в уязвимо положение.
- Какво бе Пегенце, какво става бе , пиле?
- Обичааааам гооооо! Не мога без негоооо! - и хлипа, хлипа, хлипа. Сърцето ме стегна чак.
- Спокойно, душичко, спокойно. Вземи едно валерианче, поспи, мойто момиче.
- Не могааааа! Рева и пиша със сълзи по стената – „обичам те Перо!”
„Бахти Перото, бахти любовта, бахти плача” – и тъкмо спрях да псувам наум, отсреща се чу:
- Не искам да живеяяяя! Скачам през прозореца! Перо, обичам тееее!
- Чакай! Сакън! Без глупости! Идвам! – каза ми къде живее, грабнах едно шише водка, таксито – и там.
Мамка му! Да беше скочила! Нищо нямаше да и стане. Тя живела на партера!
И се започна дългия монолог – Перо – рев, Перо – рев
Реве си тя, ама и аз, като пийнахме моето шише и после и нейното, и някакво вино от касис и една вишновка от майка и, също ревнах. И както си плачехме рамо в рамо, и както Перо и Вампито отдавна ни липсваха, и тия развълнувани гърди и луничките по тях, зърнах ги, без да искам...
Просто плачът премина в крясък. Може и да съм грешен, но....След половин час вече тропаха по щранговете на парното,но колко изящен звук беше това в сравнение с името Перо! Аааа, между другото не само косата и беше червена...
Заспахме. На другия ден Пеги ми звънна. И ми казва, „здравей, скъпи!”. Няма, Перо, няма Меро. Хрисима, нормална. Гледай ти къде било разковничето, бреййй!
Звъня след обяд на Пероанеца:
- Ало, баджанак, здрасти бе!
- Ооо, бадженце, как я караш?
- Ами карам тук една работа, как да ти кажа, една рижа работа...
- Верно ли? Ураааа! Забравих да ти кажа, че това е втория начин да я усмириш.
Браво, бадже! Честито! Айде, че обрали кмета...Бягам!
С Пегито го подкарахме на разменни начала – тормозим един ден моите комшии, на другия ден – нейните. Гастролирахме на двата края на София, хубави концерти ставаха.
Един ден, скоро след това, получих известие от Заро, онзи наш приятел, когото бяхме забравили в Кюстендил. Толкова добре му повлияли на рамото минералната вода и стерилните булки, че останал две смени и половина. Щял да дойде! Ами да идва! Нали сме за това сме приятелите, да сме заедно. Спретнахме с Пегито една трапеза – ум да ти зайде! Дойде Зарката, запознах ги. Забелязах одобрителния му поглед. Гледай, гледай, ама ако не си носиш тапи за уши, спукана ти е работата... Та, пием си ние, здравата, както сме свикнали, по едно време стана дума за Пенето, Заровото гадже. Тя учеше в икономическия, задочно. Учела за изпит по политикономия. Ха – така! Звъня аз, питам я кой и преподава политикономия на социализма и хопааааа! Доцент Карастоянова.
- Пеги – затулих с ръка слушалката – на Пенето шестица, ясно ли е?
- Ясно – отвръща доцентката – на Пенка – отличен!
- Пене, спираш да учиш за тоя изпит! Тъй се случи, че чукам доцентката ти, Карастоянова. Ще имаш шестица. Само си даваш книжката – и готово! Учи за следващия! На ти Заро да се чуете – и затворих.
След седмица Пенето дойде на изпит. Напомних аз на рижата за всеки случай, но тя си знаела. След изпита отивам у Пелагия. Тя овършала всичко, едни маслинки с лук заредила, доматки на едро резнати, както ги обичам, водка ледена, наденица с боб за вечеря, биричка... Ама гледам я, че нещо не е на кеф. Прониза ме едно подозрение.
- Какво става, скъпа? Да не си скъсала Пенка? А си го направила, а те затрих! – уж през смях попитах аз.
- Абе, малоумник, това вашето Пене, как се казва?
- Как, как? Пенка се казва. Скъса ли я?
- Четири Пенки имаше! Четири шестици писах! На всичките! Очилатата си беше за шестица, но другите три – за две! За две! Едната такива ги плещеше, за затвора си беше направо. Как и е фамилията, кажи ми!
- Мааай, Георгиева беше – и задавен от смях се затъркалях по дивана.
- Слава богу, тя си знаеше! Реална шестица! Но другите, как ме гледаха другите!? Сякаш бях дебил...И никой не скъсах! Кошмар!
- Тъй, тъй, добро дело си направила. Бравос! Господ всичко вижда – и я целунах.
- Искам да ти кажа нещо, което не знаеш. Аз съм корумпирана. Трябва да се плаща за всичко!
Малко озадачен се усмихнах:
- Колко, ще си плати момичето щом трябва...
- Нееее! Ти. Ти ме набута в тази каша, ти ! В натура ще плащаш!
Горкия аз, що да сторя...всички знаем за безплатния обяд.
Мецосопраното зави в бясно кресчендо, под акомпанимента на зверското ми ръмжене. Това продължи дълго. След финалните акорди в пространството се настани дълбока тишина, в която се чуваше само тежкото ни дишане. Две бели планети, обсипани с малки спътничета се надигаха и спускаха под носа ми. Това беше най-естетическата гледка в живота ми. Дявол знае колко време мина. В един миг пъргаво се надигнах.
- Рижке, отивам до банята и да лягаме, че такъв гаднярски ден ме чака утре, не ми се мисли...
- Ей, какво лягане? Трябва да плащаш!
- Ами нали платих – зачудих се аз – малко ли ти беше?
- Хич не се измъквай. Аз писах четири шестици!
Облещих се. Отидох в банята. На връщане минах през кухнята. Забих три лъжици мед, с връх. По една за оставащите шестици. Бахти шестиците! Върнах се. Ненаситницата се наведе, кредитните ми инструменти се оказаха в ред.
От тогава не ходатайствам за никой пред никого.
Това е то политикономията. Пари – Стока – Пари прим!
Или... Секс – Шестици – Секс прим!
Както ви се харесва.