Седя си в кафето край плажа –
пълно и шумно е,
като в кошер с разсърдени стършели.
Шумът не ми пречи,
дори точно обратното –
стимулиращ е.
Вадя оръфан тефтер,
в който записвам понякога
гениалните хрумвания...
Човек не знае кога и къде
ще се случи да го споходят.
Пиша в него:„Типът, който сяда
насреща и ме гледа така,
сякаш сме стари познати,
не е нищо особено.”
Съсредоточавам внимание
върху чашата чай
пред очите си. Пия.
Днес вкусът му е много по-хубав –
неделен.
Всеки път е така.
Синдром на неделния ден.
В неделя нещата изглеждат по-истински.
Типът продължава да бройка нахално.
Изнервя ме.
„Може би сте на 50?”
Обърквам се. „Как ли пък не?”
За секунда поглеждам встрани –
вятър издува платната на сърф,
летящ срещу мен,
а водата обтича дъската
като течно сребро...
Моят единствен миг вечност
на седмия ден...
Пък и всички ми дават
поне с 20 години по-малко...