Още в първия миг, в който човек осъзнае себе си като духовно същество – нещо отделно от физическото тяло, нещо със самостойна природа, способно да върши чудеса, се явява стремежът да помага на другите.
Защото само по себе си осъзнаването на духовността, на онази съвършена и нежна лекота, която е душата – един съд за силата, предполага подтик към добро. Но понеже в този миг човек още не познава доброто в неговата цялост, в неговата същинска природа, т.е. не познава Абсолюта, неговите първоначални опити са само бледи копия на онова, което в действителност може да извърши.
Разбира се, че душата компнее за доброто. Тя е добро. Но от осъзнаването и естественото желание за една полезност, за даване на помощ, до реалното й осъществяване се изминава един доста дълъг път, белязан с проби и грешки, без които уви не може.
Накъдето и да се обърнем, всеки иска да бъде добър, да прави добро. Майката, обичайки детето си, иска за него най-доброто. Бащата желае най-доброто за своето семейство. Работодателят прави планове за преструктуриране, с които цели възможно най-добрия резултат, който съответно рефлектира и върху състоянието на служителите му. С други думи успешният бизнес развързва кесията, отваря сърцето за благотворителност. Приятелят иска да подпомогне своите приятели. С добър съвет, с услуга, с емоционалната си подкрепа.
Всички ние обаче се учудваме, че добрите ни намерения рядко водят до желания резултат. Все нещо се обърква и започват обвиненията. Или към себе си, или към другите. В първия момент човек си казва, че най-вероятно той в нещо е сбъркал, но понеже в повечето случаи не се познава достатъчно добре, предполага че в случая е безгрешен поради самия факт, че желае доброто на другия. Тогава прехвърля обвинението, грешката върху реципиента. Което пък автоматично води до усложняване на ситуацията, защото последният в действителност с нищо не е виновен, че някой е искал с нещо да му помогне, ала не е успял. И се получава добре познатият ни затворен кръг, наречен още трудни отношения.
Да, човешките отношения са трудни. Без съмнение никой не иска да са такива, но фактът си е факт. Съпрузите искат да се разбират помежду си, искат да се разбират с децата си, с приятелите, познатите, колегите. Всеки иска да се разбира с другите, защото негативните емоции не ни носят нито добро настроение, нито ни зареждат с енергия за живот. Не ни дават онова удовлетворение, от което всички се нуждаем, за да се наречем щастливи.
Основният проблем идва от факта, че непознавайки достатъчно себе си, собствените си мотиви и оттам, непознавайки цялото, ние се опитваме да му влияем (чрез някоя негова част – човек, ситуация и т.н.), полюшвайки го напред-назад и по този начин изкарвайки го от равновесие, като съвсем естествено, в резултат от това, че не се познаваме, не сме овладяли в достатъчна степен себе си и не сме способни да поемем удара на собствените ни постъпки, връщащи се към нас.
Някой може да има искрено желание и намерение да помогне на друг човек. На свой познат, който дори би искал да нарече приятел. Но запитва ли се първият с каква степен на яснота е това негово намерение, доколко той познава истинските си копнежи, които точно като в огледало, ще се отразят върху неговия познат. Освен това той не познава достатъчно добре и онзи, на когото иска да помогне. Подбутвайки го вляво или вдясно, защото се получава точно това – с думи, с действия, с допълнителни запознанства, той го изкарва от постигнатото може би с много усилия равновесие. И резултатите оттук нататък могат да бъдат лесно предвидими.
Всяко тяло се стреми към равновесие. Това се отнася за всички формирования, във всички планове на проявения свят. Всяко нещо се стреми към хармония със самото себе си, към хомеостаза. Поради тази причина какъвто и да е външен натиск, защото всяка външна помощ е вид натиск, колкото и деликатен да изглежда на пръв поглед, се възприема и всъщност представлява агресия. В действителност никой на никого не може да помогне и с право е казано: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ”. Това означава, че човек, вглеждайки се надълбоко в себе си, може и достига нива на равновесие, според степента на осъзнаване, на разбиране, и само той е този, който е способен да се погрижи за своята вътрешна хомеостаза, т.е. накрая да постигне онзи миг, в който никакъв външен натиск няма да го разклати, защото ще има вътрешно равновесие. Целият път дотам ние наричаме опитност, карма, колело на преражданията. Това е един съвсем естествен процес на самоосъзнаване, на саморегулиране, на самопознание, т.е. на познаване на истинската ни същност, който е самият Абсолют. Онзи, който може всичко, знае всичко, разбира всичко, поради това, че обема всичко в себе си, естествено, нетатрапливо, без форсиране и произтичащите от това различни по-скорост и сила физико-химични реакции. Защото знаем също, че всяко действие ражда равно по сила противодействие. Онова, що важи за физическия свят, за светът на нашето тяло, с пълна сила важи и за света на нашите мисли и емоции, за света на нашите най-дълбоки мотиви да Сме, да съществуваме.
Макар милосърдието да е основата на духовността, нейният крайъгълен камък, самата същност на любовта, тя е само първата стъпка на един път, който накрая се завръща в своето начало, за да бъде погълнат сам от себе си. Независимо, че същината му е дълбока и по своя вид непознаваема (доколкото можем да използваме някаква класификация), защото в действителност се връща към нищото, от което е произлязла, нейните проявления са пример за безкрайно разнообразие, така както не би трябвало да има причина вселената да има край в изявата на своите форми.
Опитвайки се да прави добро, човек би трябвало да изхожда от този възглед и, както твърди поговорката, сто пъти да мери, за да отреже веднъж. Макар същността на всички ни да е една и поради тази причина достижима от всеки един с абсолютна точност, самата ни проява, нашата природа (проявената ни същност) е пъстроцветна дъга с безкрай нюанси. И ако трябва да пришием платче вместо липсващо място на виолетова дреха, не е без значение кой точно оттенък на виолетовото ще подберем за целта. Съвсем ясно е, че ще „свърши работа” абсолютно същия като този на самата дреха. В противен случай след намесата ни ще й личи, че е кърпена. Та ето такива са нашите опити в доброто – едни кърпежи, след които често ситуацията е по-скоро влошена, вместо да се подобри.
Затова, учейки се да проявяваме милосърдие, е добре да имаме предвид, че висшето милосърдие е ненамесата, която означава не нещо друго, а това да уважаваме Бог у другия, да имаме вяра в Абсолюта, който е у всеки един от нас. Той най-добре ще подбере нюанса, с който да зашие дрехата на нашата душа.