автор: dedenze

Трети ден се опитвах да спася от саморасла леска, дъб и глог, няколко плодни дръвчета. Изподран, омазан с масло и стърготини, бръмчах със стара, бойна дърворезачка и привличах вниманието на стършели и стръвни, нахални оводи.
Обичам това девствено, природно местенце, скрило се от цивилизацията и хората. Не е моя собственост, наследниците явно ме допускат тук, защото безплатно се грижа за имотите им. Не съм все още луд, деменцията не е пристигнала неумолимо, просто познавах последния мъж Христо Колев – Свекъра, последния стопанин на това място, превърнато от камъни и храсти в райска градина. Спомена и уважението към огромният труд на истинските мъже заселили се тук и създали семейства и поминък, ме задължава поне да положа усилия, да го запазя от разрухата и пустотата. Сам съм, другите предпочитат лукса и удобствата пред природните трудности. Най- трудно е вечер, когато на масата срещу мен са насядали невидимите духове на починалите. Не съм религиозен, но съм запалил свещица в тяхна памет и неизменната чаша с ракия. На масата е моята гордост, чудесни плодове от асми и дръвчета посяти и отгледани от мен за десетки години. Не съм сигурен в себе си и здравето, затова не посмях да взема и внучката със себе си, определено ми липсва, но такъв е живота. Малка е още, не може да се грижи за себе си, а мястото крие много опасности. Дядо Христо казваше, че тук има работа за 10 мъже за сто години, а мъжете се бяха изгубили...
Температурата всеки ден беше над 32- 35 градуса на сянка, стремях се да работя сутрин и късно следобяд на открито. Кретах към гората с резачката в ръка, когато видях Бамби. Бях гледал многократно любимия, чудесен, анимационен филм на Магдалена. Бамби беше малко, красиво сърне, от едноименното детско филмче. Сега стоеше пред мен с бели петна, грациозност и нежност. Бях натрупал отрязаните дървета на големи купи - листници и то подбираше свежи листенца от тях. Спрях, но беше ме видяло и с два скока изчезна в гората, на другия ден пак се срещнахме, този път още по-близко. Останах с чувството, че ако живея тук, ще мога да го докосна и опитомя. Вечерта сънувах, че внучката го храни с листа от малко клонче с неистова радост и чиста, детска любов. Спомних си утрините, които няма да забравя никога и ми се искаше сега пак да е край мен. Моя режим на живот ми налага да си лягам в малките часове и да ставам по-късно сутрин, тя ходи на детска градина и става по-рано. Когато е при мен, спим заедно на голямо легло, тя заспива и се буди първа. Внимателно се надига и проверява, ако спя не ме буди, а чака, мълчи и кротува. Уважението към съня и спокойствието на другите е трогателно. Отварям малко едно око, това е сигнала, че вече не спя, тогава тя става весела, скача и ме целува с думите : „Дядо светло е, трябва да ставаме !”
След толкова години констатирам, че до сега от дете, никой не ме е будил с целувка сутрин, а това, явно е най- голямото щастие!
Сега слушам дебата в НС за бюджета във връзка с ветото на Президента и изпадам в такова омерзение и омраза към българската политическа класа, че реално, може да изгубя разсъдък! Може ли да има щастие, бъдеще за децата и внуците ни при такива партии и трагични перспективи, при такава продажност, геноцид и липса на национални интереси !?