автор: florans

Калопея, която наблюдаваше отблизо сина си, без да навлиза в неговия свят, успя да проникне в новите идеи, които и се сториха смели. Традициите на траките бяха неизменни и вечни като потока на Времето.
Главната жрица облече сърмена роба, постави тежка златна гривна, изкована със сакрални символи, препаса колана си, в който стоеше скрит амулет, за да я пази от лоши очи, и с царствена походка пое към Светилището. Хубава беше Калопея, млечната и кожа сияеше, в движенията и имаше грация и гъвкавост, излъчваше мекота.
До стария дъб се бяха събрали вече седем девойки – до една красиви като зората, готови да попият всяка нейна дума. Талия, Галена и Евридика станаха да я посрещнат.
Момичетата наобиколиха дъба и като правеха ситни крачки, изричаха кратки заклинания и се покланяха ниско. Облегнаха гърбове на ствола с грапавата кора, вперили поглед в прозрачната синева на небето, което от запад се къпеше в оранжевите пламъци на залеза.

Учените, които по-късно щяха да напишат трактати по дрендология, едва ли щяха да стигнат до всички тайни на древните народи. Теси, племе от времето на друидите, знаеха толкова за космическите сили на дърветата, че съвременната наука би следвало да завиди на познанията им.Облегнати на дървото, те приемаха мощните му енергии. Плодните дървета пък отдаваха своята енергия на плодовете.

След ритуала Калопея прикани девойките да седнат в кръг. Кръгът беше символ на Вселената, затворено пространство, в което всички се обменяха. Този ден духовната им наставница заговори за жертвоприношенията:
-Ние имаме много богове и всеки от тях, наш закрилник и помощник, очаква своя дар чрез жертвоприношението. Всяко житно зърно в тази купа ще бъде дар за боговете – за всеки по зрънце, защото едно житно зрънце носи живот на цял клас. В сърцевината им е скрита енергията на земята и слънцето. Ние им се покланяме едновременно. Виното е кръв, житото е хляб, плодовете са дар от слънцето. Отсега нататък това ще са нашите жертвоприношения – жито, вино и плод – така Калопея подготвяше младите жрици да изоставят кръвните жертвоприношения, както убедително говореше и Орфей. Калопея възприемаше тези нови идеи, но знаеше, че трябва да действа много внимателно, да бъде предпазлива, да не налага, а да внушава постепенно.
Всяка една от девойките стана и повтори ритуалните движения на главната жрица, молитвено обърната към залязващото слънце.

Да посрещат и изпращат слънцето бе важен ритуал за траките. В цикличността те провиждаха човешкия живот, прераждането, пътя на душата и нейния вечен ход в необята и - безсмъртието .

В това време Орфей слизаше от тайното светилище. Последните лъчи на слънцето си играеха с отблясъци в русите му коси и подсилваха златното сияние и усещането за ореол около него. Той доближи женската група и вдигна разтворена длан за поздрав. Тогава се случи нещо необичайно. Калопея и девойките, вдигнали ръце, за да отвърнат на поздрава, видяха една дъга в небесно синьо и розово да се издига от ръката на Орфей и да докосва ръката на Евридика. Дъгата имаше меко сияние. Всички гледаха хипнотизирани, но дъгата не изчезваше. Посветените безпогрешно разчетоха този символ. Чудото грееше в цветовете на истината и любовта. Двамата млади, свързани със сиянието стояха един срещу друг съдбовно.
-Този пламък го изпращат боговете – прошепна Талия.
-Дано не ги изгори – вметна Галена.
Орфей проникна дълбоко в поличбата. Боговете бяха дали символ за единението на чувствения и менталния свят. И те искаха от него да направи гигантската крачка – да обедини разума и чувството, да ги свърже в едно неделимо цяло и да премине към тайната на изгубения „Аз” или постигането на сродната душа, като я отдели от себе си и постигне съвършенство в несъвършения триизмерен свят. Той вече знаеше, че тази дъга ще го води към другите измерения, за да открие своята отразена половин душа. Земният и образ не означаваше още нищо.Това беше само сигнал, че стои на Пътя. Той знаеше, че може да завладее сърцето на момичето, мислите му, но пътят към нейната душа, в която се съдържа и частица от неговата, не е тъй лек…