автор: apostola

Когато замислям си нещо,
пред мен се изправя съдба.
И винаги става зловещо-
изсъхнала стара върба.

Живота обърква се яко
и котка минава ми път.
Нещата четат се двуяко
и страда ми крехката плът.

И става ми твърде горещо
в студения зимен сезон.
Престава сърцето ми вещо
да следва и своя резон.

На никъде няма посока
и няма пред мене и път.
Над мене е летва висока...
За скока ми трябва и прът.

А аз съм си гол, като пушка.
Омеква и моята длан.
Живота е лют, като чушка,
а аз съм чувала съдран...