автор: venipec

Още помнеше онази последна вечер на брега на морето. Беше средата на юли – в разгара на едно приказно и неповторимо лято. Слънцето тъкмо бе скрило лъчите си зад линията на хоризонта и небето все още сияеше, обагрено в розово, оранжево и прозрачно синьо. Лек бриз развяваше тънката й рокля. Пясъкът, все още топъл, ласкаво галеше стъпалата й, докато стъпките я водеха към мястото на първата й среща.
Момчето, което вълнуваше сърцето й, най-сетне бе събрало смелост да я заговори и да признае чувствата си, да сподели любовта й. Беше чакала цяла вечност това да се случи, бе мечтала за него, бе го сънувала... А сега, когато най-сетне се случваше, не можеше да повярва, че е истина. През целия ден не смееше дори да мисли за него, за да не развали магията. Сякаш някакво чудо бе сбъднало всичките й мечти.
Денят вероятно е бил съвсем обикновен за всички останали, но за нея бе най-важният в целия й живот. Сякаш всеки един миг от раждането й до сега я бе водил стремглаво и целеустремено точно към тази лятна юлска вечер. Чувстваше. Че предстои да се случи нещо съдбоносно. Знаеше. Че след тази вечер вече никога няма да бъде същата. Защото човек се променя след като срещне любовта. За добро или за лошо в душата му остава белег, който никога не зараства напълно. Тя бе готова. Не се страхуваше да се изправи лице в лице със съдбата си и да посрещне това, което я очаква. Той щеше да я чака на морския бряг. Само това имаше значение. Само това...
Сърцето пърхаше като птичка в гърдите й. Чувстваше се лека като перце, безтегловна. Стъпваше почти без да докосва земята. Толкова бе развълнувана и толкова нямаше търпение.
Спомняше си всяка минута от онази вечер. Сякаш се бе случило преди миг. Усмивката му. Очите му, които потъваха в нейните. Гласът му, шепнещ името й...
Спомняше си как устните му докоснаха нейните. Странното гъделичкащо чувство в стомаха – едновременно плащещо, но и толкова невероятно блажено.
После, много по-късно, когато хилядите бещукащи звезди изгряха като малки свещички по тъмния небесен свод... Лунната пътека по гладката морска повърхност, прилична на вълшебен път, който води към неподозирани светове... Пяната на вълните, галеща босите им крака...
Никога преди не се беше къпала нощем. Морето в тъмното изглеждаше непрогледно черно и винаги я бе плашило до смърт. Но не и сега. Не и с него. Бяха заедно и само това имаше значение. Само това...
Свалиха дрехите си и нагазиха в прохладната вода. Пясъкът по морското дъно бе гладък и мек като кадифе. Нямаше и следа от страх, когато реши да го последва в дълбокото. Телата им затанцуваха някакъв странен танц, люшкани от подводните течения. Преплитаха се едно с друго, доближаваха се, а след това отново се разделяха като направлявани от свръхестествен природен инстинкт. Горещите му устни докосваха шията й и сякаш оставяха върху светлата й кожа следи, които щяха да останат вечно и завинаги.
Краят дойде по-бързо отколкото някога си беше представяла, че е възможно. В един миг се намираше в прегръдките му, а в следващия потъваше към морското дъно. Някаква непреодолима сила не й позволяваше да изплува на повърхността и да си поеме въздух. Чуваше гласът му да вика името й, но не можеше да му отговори. Размахваше ръцете си, риташе с крака с всичките си сили, но вместо нагоре тялото й пропадаше все по-надълбоко. Агонията продължи само няколко минути, а й се стори като цяла вечност. Въздухът свърши и тя инстинктивно отвори уста, за да вдиша, при което дробовете й се изпълниха с вода. Тялото й странно се отпусна. Времето сякаш спря. Някакво странно чувство на край се надигна в гърдите й. Вече нищо нямаше значение. Само краят. Само краят...
Всичко наоколо избледня, изгуби очертанията си и изчезна. Подводните течения нежно погалиха косите й. Като майчина милувка я приласкаха да остане завинаги в топлите им води. Водорасли се сплетоха на венец и я коронясаха, обвиха китките й и легнаха като скъпо колие на гърдите. А пълната луна продължаваше да свети в очите й, но светлината й идваше вече от един друг свят, в който никога нямаше да се върне.
...
Може би това е светлината на онзи тунел, който хората казват, че виждат в мига на смъртта, помисли си момичето. Не беше глупава и знаеше, че отдавна изминаха критичните за човешкото оцеляване три минути и половина без кислород. Все още чуваше пулсът на сърцето си, но слабо и едва доловимо, докато след няколко удара пореден не последва.
Застина в очакване. Не смееше да помръдне. Цялото й същество се приготви да посрещне неизвестното, да преживее онзи неизбежен миг, към който пътуваме от първия си дъх.
Дали щеше да боли? Дали щеше да е тъмно? Или тихо? Никой никога не се беше връщал от там. Хората можеха само да предполагат. Бяха изписани купища книги, режисирани хиляди филми. Съществуваха неизброими теории за това, какво се случва след физическата смърт. За своите шестнадесет години тя самата не беше мислила много въпроса. Понякога й минаваше беглата мисъл, но я отхвърляше като нещо, което търпи отлагане. За къде имаше да бърза?! Цялото време на света беше пред нея. Светлото бъдеще я чакаше с разтворени обятия. С многобройните си любови и раздели, радости, сполуки и несполуки... С всички онези дребни ежедневни неща, които хората възприемат за даденост, които не оценяват и понякога дори ненавиждат. Един цял човешки живот предстоеше да бъде изживян.
Но сега вече се свърши.
Вече никога нямаше да зарее поглед сред безкрайната синева на лятното утринно небе. Никога нямаше да вдиша аромата на пролетните цветя. Никога нямаше да се разходи сред полята с избуяла пшеница, разлюляни като зелено море.
Море. Море. Море. Море. Море. Море. Море. Море. Море. Море.
Мисълта й заповтаря като ехо последната дума, сякаш опитвайки се нещо да й подскаже.
Обичаше морето повече от всичко. Може би защото живееха в крайморски град и още от малко дете бе свикнала с присъствието му. Не я плашеха бурните му води, нито плясъкът на вълните, нито крясъците на чайките. Идваше на брега дори през зимата. Дори нощем. Дори винаги. Често си мислеше, че никога не би могла да живее далече от морето. То я успокояваше. Лекуваше тъгата й. Гледката на безкрайната му шир я хиптонизираше, омагьосваше я и я притегляше като центробежна сила, на която не можеше да противодейства.
Всичките й спомени бяха свързани с морето. Щом затвореше очите си, като на филмова лента преминаваха моменти от живота й. Тя - като мъничко момиченце с шоколадовокафеви очи и дълги плитки. Баща й я води за ръката по топлия пясък и отиват да й купи сладолед. С майка си правят пясъчен замък и го украсяват с мидички. С най-добрата си приятелка плачат заедно за момчетата, в които са влюбени, после се заливат от смях и си трият взаимно сълзите. А понякога просто лежеше с разперени ръце и си представяше, че е гларус.
Морето. Морето. Морето...
Сякаш силна плесница я накара да се опомни. Отвори очите си и се залута без цел и посока. Морето бе навсякъде около нея. Бе я погълнало в необятната си зелена паст.
Удавница... Ето в такава я бе превърнало любимото й море. Ако само знаеше какво щеше да се случи, никога нямаше да го доближи и на километър. Но човек никога не знае. Щеше да е толкова лесно да се живее, ако знаехме какво предстои. Може би нямаше и да е толкова интересно.
Удавница... Морската вода бе нахлула в гърлото й, бе прогонила и последното мехурче въздух от дробовете й и ги беше изпълнила с гъсто желе. Сърцето завинаги бе спряло да изпомпва кръв и да я движи из тялото. Мозъкът вероятно всеки момент щеше да се изключи като угаснала електрическа крушка. И толкова.
Мъртва съм. По всички закони на медицината, на науката, на химията, физиката, биологията, математиката... Помисли си момичето. Но защо тогава... съм...???Мисля следователно съществувам, бе казал известния философ. Процесът на мислене като функция на работещият човешки мозък взаимно се изключваше със състоянието на смърт, в което всички знаем, нито един орган на организма не функционира.
Всъщност кой е казал, че мисловният процес не е присъщ и на мъртвите? След като така или иначе всички религии по света учат, че има живот след смъртта. Ако продължаваш да съществуваш в каквото и да било друго измерение, значи ще продължаваш и да размишляваш. Толкова е просто.
Хм, ще ми казват те на мен, че не мога да мисля! От къде на къде?! Ще си мисля колкото си поискам!
Момичето плесна с дългата си зелена опашка и отплува в дълбочините. Сякаш винаги бе живяла тук. Премина край голямата подводна пещера, после през падината, осеяна с приказно красиви морски цветя и накрая спря до една огромна скала. Подгъна опашката си и седна все едно го бе правила милиони пъти до сега. След това изведнъж се опомни. Очите й се разшириха, а от гърлото й се изтръгна вик, който нямо отекна във водите наоколо. Погледна отново рибешката опашка, която бе заменила стройните й крака. Прокара ръка по люспите, за да установи, че не сънува. Бяха студени и гладки, твърди, но в същото време гъвкави. Сияеха в красиви зелени-сини-златни-сребърни цветове. За миг си помисли за русалката от онази детска книжка, която майка й й четеше за лека нощ, когато бе малко момиченце. След това внезапно и без предупреждение черната пелена на безсъзнанието се спусна и всичко потъна в мрак.