автор: apostola

Не е ли слънцето в небето
безсмъртния космичен Бог?
Не грее ли ни то додето
луната мие своя рог?

И в пътя си- за нас безкраен,
то гали земното кълбо.
В живота ни така нетраен
ни гледа само със добро.

И всяка сутрин към земята
ни праща божия си ден.
И всичко расло по полята
си го държи във своя плен.

И прави ни дъгите цветни
във тези сини небеса.
Във нощите и дните летни
ни сътворява чудеса.

Луната багри със позлата
и я обсипва със лъчи.
А тя показва му бедрата
и се усмихва със очи.

Изпраща нощи за прохлада
и кани ни за сън дълбок.
Че то е нашата наслада
и то е истинския Бог!