автор: Rodenavlotos

В човешкото си битие завита,
с палто от хвърлени в боклука вестници,
къде ще спя довечера не питам -
когато нямаш нищо лесно е.
По-важното е да си в мир със котките
и плъховете по казаните.
Завършвам за деня разходката
с най-ценната находка в дланите -
изхвърлен на брега фосил на мида
/вълната ги завлича на брега!/.
Оглеждам го отвсякъде да видя
какво е състоянието му сега,
след повече от милиард години.
За миг замирам очарована
от съхранените й чисти линии -
следа във времето изровена.
Сърцето ми се гърчи в черна завист.
Оглеждам кофите с боклука,
с размитите от дъжд заглавия.
След милион години може да съм тука
все още, но по-тънка и от косъм.
Така е бегла
следата от човешка мисъл,
подобна на това: „Защо съм?”,
във седиментните скали
изписана...