автор: Gorqsht_Snqg

Разтворена в очите ти се уча
да стихвам в твойто бясно ежедневие,
да дишам с мисълта, че да ­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­получа
душата ти - е пристъп на безверие,
а ти се уповаваш на отричане
да среже нашето непочнато начало!
Кажи ми - как е кроткото обичане?
Остана ли ти място за раздяла?
Издебна ли поне една причина,
която да смири онази вяра,
че любовта докрая неотминала
ще рухне, щом не си я хранил?
Разказвай ми как много ще тежи,
ако се сбъднем, а пък нещо в нас се счупи!
Нали от искреност най-хубаво горчи?!
/Аз толкоз чаках ти да ми се случиш!/...
Е, пробвай да тешиш това неимане,
ако се чувстваш по-добре, че си опитал!
Не ме мисли - ще се оправя. Стига ми
че от залъгване и спомени пресита,
най-сляпата надежда разсъблича
умът ми. И го люби в тишината.
И му шепти как лесно ще привикна
опитомено да пристъпвам във душата ти..
И много тихо да те отмечтавам,
а погледа ти мъжки да не пари.
И може би след толкоз заблуждаване
сърцето свойта участ ще забрави.
И може би най-сетне ще загърби
преносеното си, наивно чакане
На някаква надежда непокълнала,
че бвзвиновно ще те имам някога.

Разтворена в очите ти пак стихвам,
а тъй ме дави тоз урок по строгост -
с най-страшната раздяла ще привикна.
С най-кроткото обичане не мога.