автор: florans

Изминаха няколко години от деня, в който Орфей получи посвещение на голямото скално светилище. Светът за него стана различен, защото безпрепятствено преминаваше през измеренията, напявайки тайни мантри. Беше удивен каква могъща сила има звука, отварящ порталите, за да се потопи в многоизмерната информация и достъпа до невидимото.
Младият Орфей често получаваше напътствия по телепатия и записваше мислите със знаци и символи върху глинени плочки. Постепенно нагласи по звуковете на родния си език старо пиктографско писмо и започна да пише с букви, на които учеше и другите. За него не беше трудно, тъй като небесните закрилници изпълваха мисълта му със сакрални символи и движеха ръката му да изписва благословените знаци.
Калопея се радваше, че синът и бързо напредва в духовните работи, напътстваше го, но се случваше и тя да търси неговия съвет. Бащата виждаше тази близост между майка и син, макар рядко да се задържаше в къщи, защото племената непрестанно враждуваха помежду си. Битките приключваха бързо, ала бяха толкова чести, че войната се бе превърнала в начин за живот за мъжете и в доказване на превъзходство.
Тракия бе простряла снагата ти от морето до голямата река, люлееше ниви с тежки класове, раждаше плод, даваше мед в изобилие, в бъчвите кипеше тежък мавруд. Животът си течеше просто и естествено векове наред, неизменен като изгрева и залеза, като диханието между Загрей и Земела…
В един есенен ден Терес се върна остарял и ранен. Косите му сивееха, а лицето, придобило тъмен цвят, бе набраздено от сурови бръчки. Раната не беше дълбока, но възпалена и подлютена. Разтревожена, Калопея извика Дела, която дойде с кошница, пълна с целебни мехлеми. За пръв път билкарката влизаше в дома на главната жрица. Къщите в тяхното ауле си приличаха, съградени от пръти, измазани с глина, накацали върху скалистия бряг. Но тази бе по-просторна и светла. Имаше глинени съдове с ярки, слънчеви шарки, каквито можеха да се видят във всеки дом, а редом с тях грееха златни ритони и купи. Вътре цареше ред и чистота. По стените висяха на китки съхнещи билки и пръскаха упойващи аромати, а в ъгъла стояха бойните оръжия на стопанина.
Дела улови с бегъл поглед наредбата, поздрави и седна до Терес. Извади съд с гъста кафява течност и взе да промива раната. Воинът изстена, но стисна зъби.
-Още малко потрай! – лечителката бе лаконична в думите си, докато свещенодействаше съсредоточено. Намаза раната с жълтеникав мехлем и поръча как да лекуват болния. На тръгване Калопея пусна в кошничката и малка златна монета. Дела се поклони и излезе от къщата.
След няколко дни раната на Терес изгуби моравия си цвят и започна да се прибира. Като наблюдаваше тези дни сина си и неговите занимания – да драска нещо върху глинени плочки и да свири часове с лирата в пълен унес, храбрият воин реши, че трябва да поговори с него.
-Синко, остави тези занимания, по цял ден нещо дращиш или свириш. Заеми се пак с бойните изкуства, това е мъжка работа. Тези ръце трябва да държат меч, няма да ставаш драскач или музикант.
Орфей не се разсърди на бащините думи. Той знаеше, че светът на Терес се състоеше от битки, оръжия и земеделие. Но светът на Орфей беше друг, далечен. Младият момък учеше музика, овладя омаята, с която владееше човешката душа със звука, за да я въздига, лекува, да променя грубите вибрации с фина настройка. За да омагьосваш, трябва да си сам под въздействието на омаята. Орфей знаеше неща, за които баща му нищо не подозираше. Младият посветен не споделяше с него за необичайните способности. Терес се гордееше с храбростта си, с победите, с отсечените глави и повалените врагове. И все пак момъкът трябваше да се изправи срещу баща си, да противопостави своята философия на неговата. Сблъсъкът между тях бе неизбежен:
-Татко, аз се покланям на твоята храброст, но войната не е начин да се разрешат проблемите. Деветдесет племена, все траки, враждуват, леят кръв, прахосват силите си. Не трябва да се бием помежду си. Една голяма, благоденстваща Тракия искам да видя. Защо трябва хората да се мразят, воюват, избиват?!
Бащата го прекъсна. От незапомнени времена племената воюваха, всеки търсеше надмощие и искаше да властва над другите, да заграби земите и златото им. Но Орфей не можеше да приеме, че траките трябва да се избиват помежду си.
-Ако се обединим, никой няма да заграбва, нито да убива, нито да е застрашен дома му, жена му, децата му. Нима властта, богатствата, златото стоят над човешкия живот? – негодуваше Орфей.
-Слез на земята, синко. Това са бълнувания. Следвай традициите на рода. Дядото ти е бил воин, прадядо ти се е бил, ще се биеш и ти. Всичко това повелява да браниш земята ни, а не да държиш лирата.
Младият певец и жрец заяви твърдо, че няма да лее кръв и ще работи за обединение на траките, за създаване на могъща държава. Пролятата кръв ражда не свобода, а омраза и насилие.
Родопееца знаеше, че този сблъсък ще настъпи, че мостове не могат да се издигат между два бряга, които не гледат един към друг… Той трябваше да пожертва мира в къщи, за да се възцари мира в Тракия, древна, богата и целебна земя. Тук бликаха извори, цъфтяха лечебни билки, зрееше изобилен плод. Тази земя изпращаше до Вселената сигналите си за красота, хармония и вълшебна музика. Орфей бе дошъл с мисията да възцари хармонията на тази благословена от боговете земя…