Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: AlbireoMKG
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14010

Онлайн са:
Анонимни: 84
ХуЛитери: 3
Всичко: 87

Онлайн сега:
:: maistora
:: Albatros
:: rady

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2022 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКато на война
раздел: Разкази
автор: centsche

Още в началото виках на селския кравар Маньо:
- Докарай ги тия добичета час по-рано, за да хвана мач по телевизията!
Той дига рамене:
- Не мога, бат Янко! Кметицата заръча да ги вращам по залез.
Как се подредих за европейското: точно за мачовете, заврян с доилния апарат под Млечка.

Историята тръгна от пенсионирането. Виж ме: отпочинат, бивш военен. Не е за мен да дремя по цял ден в банка като пазач или да дигам бариера на паркинг. Е, Янко - казах си – за теб е селската къща. Природа, идилия... а старците на жената тъкмо се бяха споминали и трябваше да се наглежда имота. В службата не си давах зор, но двайсет години казарма ме научиха на ред.
Тъстът, Бог да го прости, беше писюр. Ще рече разхвърлян човек – едно почне, друго подхване и всичко оставено мърляво и недовършено.
Аз се хванах здраво на работата, стегнах къщата от покрива до избата. Двора подравних, орах и засадих в прави редици по конец овошките и лозето, та дори доматите и пипера. Само цветята оставих на жената и затуй са разхвърляни, където падне. Така било по-артистично. А тя, милата, идва в петък да нагледа свършеното и си отива в неделя. През почивните дни успява да помогне в някоя женска работа и да се погрижи за простатата ми. За мен е съвсем спокойна. Като изключим циганската махала, в селото съм най-млад. С ромското население вземане –даване нямам. Заобикалят отдалеч. Не съм под пагон, но имам законно оръжие и понеже навремето бях старшина, сега ми викат „офицера”.
Приключих с ремонтите и жената един ден взе да се умилква. Знаех си, че крои нещо. Да сме дадели земите под аренда. Ще взимаме жито и фураж. Да гледам кокошчици за яйца, понеже купените били пълни с женски хормони и на мъжете им падало либидото...
Почнахме с кокошки. Последва прасе – „домашните наденици нямат соеви добавки, скъпи”. Две овце – „млякото е по-полезно, а в дългите зимни вечери ще плетеш терлици”. Накрая крава, защото: „само кравата може пълноценно да оползотвори всичко, давано от арендатора, нали Янко?”.
За две години станах доживотен роб на селската къща и обитателите на обора. Харесва ми! Как да не ми харесва, ама... Да речем за европейското: пуснах високо звука на телевизора да слушам как италианците мачкат англичаните, докато рина лайната на Млечка. Не се научи тая крава да сере по поляните!
Една вечер хвърлям поредната кофа бъдеща тор в ремаркето, обръщам се и виждам две хубави крачета, обути на голо в шарени, гумени ботуши. По-нагоре завършват с панталонки. Следва пъп на плосък корем. Огромни волейболни топки опъват къса фланелка и миловидно по детски лице ме гледа с издути устни като зурличката на Прасчо. Това, мисля, е младата комшийка. Мярнах я с майка й преди три дена, като пристигнаха.
- Господин офицер, ще ни дадете ли муеко? Маман иска утре да правиме кекс. Решихме да Ви поканиме на суедобедно кафе – и подава празно, двулитрово шише.
Страшно мразя софиянци да ми се правят на интересни като мекат и уекат.
Напълних шишето. Върнах го с думите:
- Два уева.
- Моуя?
- Два уева, госпоийце. Бегай да донесеш парите!
Дразнят ме, ама на другия ден отидох. Следобед по жегите няма кой знай каква работа. Интересно е да поприказваш с някой, различен от местните.
Къщата им е нова. С мерак я е строил известен архитект. Още преди да се пренеса на село, семейството му се разтуряло и продали имота, за да разделят парите. Явно това са новите собственици.
Вътре беше прохладно. Дъщерята ми посочи дивана. Седнах и се заоглеждах в луксозното обзавеждане. Колко уместно някои хора си харчат парите!
Майката с тежко пристъпване крепеше в ръцете си поднос със сладкиш. Остави го на ниската масичка и каза:
- Силвия, донеси виното! Нашият гост ще го отвори.
Отпусна телеса върху дивана. Под огромното туловище меката мебел подаде, изскърца и почти докосна пода Аз аха да се плъзна към домакинята и да кацна отгоре й. Дръпнах се в края на дивана. Успях да запазя авторитет и дистанция.
Силвия донесе бутилка червено вино. Боже, какво невежество!
- Това с кекса ли ще го пием? – попитах възмутен. – Не е ли по-добре да почерпите с кафе.
- О... Колко сте скромен! –изрече провлечено дебеланата. - Може да го пиеме, а може и само аз да го пия, господин офицер. Пресъхнала съм като стогодишна бъчва.
- Но в жегата...
- А... Навън е жега. Тука имаме климатик. И за какво мислите Ви поканих? – замълча за кратко и продължи. – За да задоволите нуждите на голяма жена като мен. Те и нуждите ми са големи... генерале.
Протегна ръка и ме стисна над коляното.
Повишението в длъжност съвсем не ми хареса. Отворих бутилката. Хапнах две хапки от кекса и глътнах на екс напръстника с кафе, което дъщерята мълчаливо бе поднесла. За разлика от нея майката непрекъснато бърбореше. Беше един нескончаем монолог от мръсни вицове и закачки, като междувременно ме опипа къде ли не. Само пакета ми не отараши.
Аз съм почтен човек. Бих употребил думи като нейните само в безпаметно пиянство и то в мъжка компания. Всъщност: съмнявам се. Най-вероятно бих бил по-малко циничен. Изпотих се от неудобство, станах и си тръгнах.
- За къде се разбърза, генерале?
- Отивам да поя овцете, мадам.
- О... блазе им. И само това ли?
Не схванах какво ме пита.
Беше голям ден. Играха Германия и Италия. Сутринта дадох пет лева на Маньо да докара кравите по-рано, за да гледам мача като бял човек. Направих си хубава салата. Сипах ракийка. После минах на бира с мезе. Джесеема го държах в ръката, щото сме на конферентна връзка с аверите от града. И така...
Смачкаха италианците с два на един германците! Обаче хубавите работи свършват и отивам да си лягам. Аха да ме приспят щурците и славея, дето омайно реди от липата...
Чувам: Мяу... мяу...
Бре, мама му стара и котенце! От обяд се е качило на ореха. Не го ли свали майка му? През деня не се чуваше, а сега мяу, мяу – ще ми проглуши ушите. Трябваше аз да се заема.
Домъкнах високата стълба. Покачих се на дървото и в тъмното се правя на Тарзан, като минавам от клон на клон подир котето. Все по-високо се катеря. Писи, писи – мамя го да дойде. Горните клони се извисяват над оградата. От светлината на комшийските прозорци видях пухкавото телце и най-после го спипах. Пъхнах го в пазвата да си освободя ръцете. Преди да тръгна надолу за миг поспрях и се зазяпах отсреща. Напуши ме смях. Тая си плаче за мъж! Днес едва не ми разкопча дюкяна, а сега гледа порно. И то гадно, лезбийско порно. Една млада жена с големи цицори облизва някаква разплута сланина с дебели балдъри и рехави косми по катерицата.
Изведнъж се усещам, че не гледам телевизор, а прозорец и че това са ония, които мислех за майка и дъщеря. Ух, какви брантии!...
И... в същия момент нещо ме преряза под лъжичката.
Сутринта, като давах петте лева на Маньо, той се похвали, че дъщеря му ще почва работа.
- Не е ли малка? – питам.
- А – малка. Не е малка. На 13 е. Майка й исхаше тая година да я водим на пазара за булки. Не се вързах. Нека оща да са налей. По-добри пари ша й земем. До тогава може да поработи.
- Че къде ще работи? - чудя се.
-Твойта комшийка ареса нашето Анета, че е бяла и убава. Каза довечера да иде у тях, да я окъпе и убличе с техни дрехи, за да види дали ще й прилягат. После паспорт ша вади, в чужбина ша я води... Пък наш`та ше праща пари от там.
Спомних си сутрешния разговор. Опитах през шумата да огледам отсреща, а котето ме драскаше под фланелата. Полека пристъпях по крайните, тънки клони, докато съзрях там слабото, присвито тяло само по бикини и ужасените, ококорени очи на Маньовата щерка.
Без да се двоумя, почти като орангутан, за секунди слязох на земята. Пътьом метнах котето на котката и отърчах за ловджийската пушка. Имам собственоръчно направени патрони. Грабнах ги. Върнах се на бегом. Със скок на морски пехотинец се озовах на високата ограда, стъпих здраво и стрелях два пъти в комшийския прозорец. Пък той да бъдел отворен. Ама как да видя от моята позиция?
От тук насетне започна екшънът.
Комшийките се разпищяха. Кръв! Не съм искал! Наистина! Е сега, нека се ближат!
Оная младата се хързулна надолу от мамута връз големите си бомби...
Ането полугола избяга в тяхната махала. Там като я видели, грабнали де какво имат и тръгнали да се разправят със софиянките. А те вече успели да извикат биячи. Аз с пушката гърмя във въздуха, въдворявам ред и държа ситуацията под контрол. Иначе от хубавата къща само руини щяха да останат. Таман се затиши, пристигат биячите с кола. Четирима. А сега кого по-напред? Слава Богу, в тарапаната пострадали нямаше, понеже съм единственият човек с авторитет и го умея! Но колата я потрошиха и запалиха. Вашите от МВР-то дойдоха последни, господин комисар. Кажете: това всичкото трябва ли да го описвам?
- Не – отвърна комисарят. - Ще подпишеш само показанията от протокола. Но имам въпрос. Ти с какво стреля по жените? Докторите не намериха нито сачми, нито куршуми.
- Със сол, естествено. Смея ли да стрелям с друго по човек? Ама тя щеше само да изчатка по прозореца! Да ги стресне! Те защо са го отворили? Нали имат климатик?
- А знаеш ли колко солено може да ти излезе? Спукали са се силиконовите импланти на младата, пък на дебелия задник... Така ти се е заканила...
- Аз съм почтен човек. Какво друго можех да направя? А моята разбере ли?...
- Ех, Янко, Янко... Тия от доста време ги дебнем за трафик на жени, склоняване към проституция и сводничество. Ти много ни помогна. Дано ги осъдят, иначе жална ти майка.
Янко пое дълбоко въздух. Няма от какво да се притеснява един бивш военен. На война като на война!


Публикувано от viatarna на 07.08.2013 @ 10:51:31 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   centsche

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

“Так много камней брошено в меня,
автор: babazlata
641 четения | оценка 4.5

показвания 23913
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Като на война" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Като на война
от agripina на 10.10.2013 @ 14:38:27
(Профил | Изпрати бележка)
Хубав разказ и добре написан! Поздрави!