автор: KBoianov

Най-сетне! След безброй кандърми, речи и обикаляне из паланките, именитият бай Ганьо стана депутатин!
Брей, че радост, брей, че възторг! Депутатите тежко влизаха за откриването на парламента, под френетичните овации на тълпата.
Пръв приятел на Ганя и беден списувател, исках да взема интервю от известния ни съгражданин.
След 3 месеца най-сетне той кандиса да се срещне с моя милост в една бирария.
Ама че зает човек! Мина половин бира време, докато най-сетне довтаса в обедната жега.
Ганю се стовари на нищо не подозиращия стол, гаврътна на екс бирата ми и посочи празната чаша, като дишаше тежко.
- Сипвай! Сипвай, че далдисах!
- Е, как е? Хубаво ли е да си депутат?- подкачих свойски парламентарния лъв на втората му чаша.
- А? Не е, никак не е зле. Само дето работим и следобяд, когато ми се дреме.
- Е, сега взимаш и добра заплата...
- Гледай сега! Виждаш ли този пръст?- показа ми той тържествено дебелия си показалец- Той е златен!
- Как тъй-златен?
- Еми в парламента натискаме едни копчета. Я закон, я алинея- да или не.
Идат значи едни хора, носят куфарчета, санким зеления бутон да натисна, че и за тях от закона келепир да има...
- И ти-какво?-прекъснах го аз.- Ами ако натиснеш червения бутон?
- А- не бери грижа- изпръхтя Ганю- За червения, значи, идат едни други с куфарчета от опозицията. Ама като са будали- нека носят...
Кукуригане на петел огласи заведението и всички се обърнаха към нас. Беше джиесема на Ганю. С невъзмутимо лице той вдигна вряскащия петел.
- А? А, Маноле, ти ли си? Е, как върви строежа?...Ъхъ...Пари ли? Какви пари? Нали се разбрахме за оная заменка на горите? А- помниш, значи! Давай нататък тогаз!
- Направих къща на сина, а сега и на лелинка ми. Лесна работа, всеки иска услуга.- рече важно Ганю и отпи от пенливата хладина.
- А какво стана с куфарчетата?- подсетих го до къде е стигнал.
- Ей- ти да не пишеш това, че ти откинах ушите! Ама ще ти кажа, що да не ти кажа: те швейцарците са много на рахат- взимат парите в банката, устите им с 3 ключа заключени- и ни откъде, ни как, ни колко имаш- никой да не знай...
Минаха се пак 2-3 месеца и ето ги го на Ганю пак в кръчмата, нещо намусен.
-Е, как е, свършиха ли строежите?- питам аз омърлушения консуматор на евтини парламентарни кюфтета.
- Какво?- сепна се той.- Какви строежи? И да са ме подслушвали бръмбари, то е било само приказки. Е...правят ми една виличка на морето, точно на върха на дюните. А то едни екоактивисти пищят за някаква нясъчна лилия. Ами като толкоз я искат- да си я садят другаде...
- Ами куфарчетата? Носят ли, носят ли?- пошегувах се аз.
- Куфарчета ли? Ох, остави се- идат едни с куфарчета, ама ревизори. И де що заменки, офшорки и прочие – гледат под вол теле...-въздъхна той издълбоко.- Но ти се не бой..Бай ти Ганю на колко съдии я къща, я друго услужил...
През това време пред бирарията преминаваха граждани, които с френетични възгласи изразяваха народната любов към своите избраници. Само че вместо китки, носеха домати и яйца...
- Тия май не ви ги носят за салата.- подметнах на побледнелия Ганю.
В ръцете на други имаше плакати, знамена и...камъни.
- Сега я втасахме! - Ганю стана бял като стена. После се сети нещо.
- Я ми дай...сакото си!- нареди той.
За съжаление то не ставаше на достопочтеното му тяло.
С тюхкане Ганю свали модното си сако, фамозната си връзка на меченца и се сля с тълпата, без да се сбогува.
- Долу! У-у-у!- дереше се той.
„Я, че то било лесно- помисли си хитреца- Пак ще видят те бая си Ганя у парламента...”