автор: vaska_gru

Вали. Капките барабанят по покривите на къщите, стичат се по още голите клони на дърветата и се събират в поточета по улицата. Потокът от небето е непрестанен, топъл и напоителен..., дошъл да отмие остатъците на зимата, да даде знак, че вън вече започва животът. Облаците се простират, докъдето стига погледът и се скриват зад билото на планината.

Малките капки се сипят от небето, леко отклонявани в своя път от ветреца, който точно в този момент е решил да се появи. Той ги отнася съвсем случайно към новата лъскава сграда, цялата облечена в стъкло. Така по своя път надолу те любопитно надничат през няколкото прозореца, събирайки в себе си трепета, затворен в плен от прозрачните стени.

Ето, на последния етаж капките размиват картината пред унесения поглед на делово облечена жена, зареяла очи в простора над покривите на къщите. В тях проблясва копнеж за друго място, за друго време. Тя отмята коса, сякаш за да прогони разпилените мисли, и се връща към своята работа над последния договор, който е преглеждала. Но преди това отправя една усмивка към този пролетен дъжд, носещ обещания за нови приятни мигове, там някъде...

В офиса под нея капките се надпреварват да привлекат погледа на архитекта, застанал пред последния си проект. Искат да му кажат, че след толкова усилен труд и за него е време да излезе навън от своя офис – бърлога, да оттърси сивотата и да поеме към близката градинка, където може и да го чака нещо ново, неочаквано, красиво...

Капките продължават своя път надолу. Ето, още един просторен офис, огромен, светъл, но там няма никой. Оглеждат се навсякъде, но този лукс явно не е нужен на някого и той го е оставил необитаем. Само натрупващият се прах на забравата е почистен...

Но гонитбата на капките продължава към грейналия прозорец на онзи младеж, който по цял ден е забил нос в компютъра. И целият му свят е събран в този малък екран…

И пак надолу, надолу… до прозорците на банковия салон на партера на сградата, където се виждат само привитите гърбове на служителките. Случва се някоя от тях да изправи снага, да прокара ръка по гърба си, за да отпусне насъбралата се там тежест на еднообразието, и да продължи с поредния клиент, на когото да даде своята усмивка и пълно внимание.

И най-после стигнали до тротоара... но там няма нищо, сиви плочки, лъскав мрамор..., после бетон... Но капките дъжд се събират в малко поточе, весело поело по улея, насочващ го към близката градинка. И уж преодолели сивотата и негостоприемността му, тук те се сблъскват с твърдостта на още стегнатата от студа земя. Тя не е готова да се освободи от него, за да даде простор на живителната течност да поеме по нейните пори към най-близкото семенце. Все още е рано. Но дъждът е постоянен. И дори да не успее днес, утре пръстта ще е готова да поеме в себе си любовта на водата, за да даде път на новия живот.