автор: iszaard

Когато се срещнат две енергийни същности с еднакви вибрации, следва отблъскване, въпреки че същите предполагат абсолютно еднакъв начин на мислене и чувстване, ако бъдат подложени на по-задълбочено наблюдение.
Разбира се, дали ще се стигне до последното (наблюдение) зависи единствено и само от ситуацията, моментното състояние спрямо останалата част от цялото на тези двете, т.е. от тяхната лична житейска „драма”.
Всеки от нас е енергийна същност, облечена в различни по плътност тела, най-грубото и видимо от които, е физическото. Всяко от телата е абсолютно, макар и непряко отражение на останалите, като носи характеристиките на собствената си природа – степен на илюзорност (променливост) и отдалеченост от първоизточника (Нищото, Непроявената Несътворена същност).
Тъгата от гореописаното разминаване (отблъскване) е един специфичен вид неприемане, отграничаване. Защото с кого бихме могли да се сблъскаме и с кого можем да сме в „невъзможни” или „лоши” отношения, ако няма възприятие за отделност, когато са изтрити границите на аз и ти?
Когато някой не ни възприема, отхвърля ни и ни отрича, всичко това е само в степента, в която ние и/или той не възприемаме въпросната своя изява или аспект, или пък цялостното си проявление в някое от нивата, плътностите.
Ако разглеждаме любовта като привличане на сходни по природа същности, във физическия план се натъкваме на твърде интересен феномен. Докато в по-фините нива - емоционално-мисловни и причинни, между еднаквите по вибрация същности няма и не може да има никакво разминаване поради идентичността на изявяваните (сътворявани) от тях емоционални и мисловни форми, слизащите във физическия свят прояви (макар отново да са абсолютно еднакви) се поляризират, т.е. ние ги наблюдаваме като противоположности в отношение и в действия.
Доколкото можем да приемем самите себе си и да дадем свобода на изява на онези свои аспекти, които все още не сме „одобрили” и приели, в същата тази степен „даваме свобода” и на другостта, с която се поляризираме. В случай, че тя отразява в пълнота тези аспекти, не ни остава нищо друго освен да се отграничим, т.е. да я отречем, избягвайки общуване. И това в никой случай не зависи от някаква наша воля, понеже действително става дума за естествена, законосъобразна поляризация.
Какво учудване би могъл да предизвика фактът, че срещата на двама посветени например, във физическия план не ще доведе до приятелство или друга някаква близост. Колко странно би могло да бъде твърдението, че еднаквостите се отблъскват и то не заради друго, а защото няма кой на кого нещо да даде. За да го има преливането, онова, което наричаме общуване – вземането и даването, трябва единият от двамата да се „откаже” напълно от изявата си (в този случай), да се скрие сам в себе си, превръщайки се в малко дете, което да се учи от другия, и то така, сякаш нищо не знае. Разбира се, тук въпросът се разглежда в неговата крайност, но това е за да се изясни методът за преодоляване на такава една ситуация. Само че последното си остава теория и то, защото всяка една от срещналите се същности има свой път на изява, своя индивидуална „мисия”. И след като любовта, разгледана като привличане във физическия план, е по-малка от всеобемащата любов, частици от която са двете същности, последните с методите на „доброто” и/или „злото” ще отработят тази среща и нищо повече от това.
Във физическия свят се изявава малкото, а не голямото. То има своето предимство винаги. Голямата любов, всеобемащата любов не влиза в калъпите на отношения. Нейното място, доколкото изобщо може да се говори за такова, защото тя е навсякъде и никъде, остава единствено в потенциала на същностите, които при срещата си с други (същности) с различни вибрационни стойности, ще влязат съответно в друг тип комуникация или енергиен обмен. Потенциалната енергия (любов) на гореописания „сблъсък” (отблъскване, не-изява) ще се прояви другаде и точно в това се състои особено красивият смисъл на една такава среща.
Ако разгледаме същия този феномен (отблъскването) от кармична гледна точка ситуацията ще възприеме един малко по-различен оттенък, поне само така може да бъде описана (от един различен ъгъл). Защото физическият свят е именно светът на действието, светът, в който не правим нищо друго освен да отработваме различните си карми и съответно, ако все още не познаваме достатъчно добре законите или, казано по-просто, ако не владеем в приложение принципа „Любовта покрива всичко”, ще трябва да се примирим с фактите, такива каквито са, както е в 99 % от случаите, т.е. ще сме подвластни на карма в пълна степен и ще продължим да създаваме такава, колкото и да не искаме това. Тогава дори и въпросните двама да мислят, чувстват и действат по един и същи начин, да са абсолютно еднакви в същността си, единият ще мрази, за да обича другият, ако някой от двамата въобще умее последното – тоест, ако започвайки от елементарната емпатия и минавайки през състраданието е усвоил прошката и може (в действителност, а не само на теория) да приеме без следа от озлобление или тъга неприемането от страна на другия.
Духовният път е всичко друго освен претенция. Той е лишен дори от стремеж. В него нещата, които се случват, се случват независимо от нашите намерения и оценки и единственото, което ни остава, е да обичаме, колкото можем и както го можем. Започвайки от съпричастието, минавайки през състраданието, ще навлезем накрая в естествения дълбок покой на не-случването, което е всъщност случването на нещата по един абсолютен начин, поради една единствена причина – любовта.

* Текстът не претендира за философска или езотерична стойност, а представлява само няколко нахвърляни бележки, провокирани от конкретна ситуация.