автор: ATROPA

97.

С последните си думи Горската Царица заби, сякаш отровна стрела в Евридикиното сърце, от което започна да капе кръв. Кръв на ревност и омраза. Тя не можеше да си представи Орфей в обятията на Горската Царица. По скоро щеше да умре или...

98.
Прибирайки се по горската пътека, криволичеща между буйните раззеленили се храсти и приказни дървета, Орфей не беше стигнал още до градските порти, когато почувства , че някой го следи. На няколко пъти спира и се обръща взирайки се да го види, но не успя. Сякаш беше невидим. Или може би така му се струваше, след току-що преживяната среща с Евридика, развихрила въображението му и отприщила в сърцето му да нахлуе досега за него едно непознато чувство. Чувство, което изпълваше цялото му тяло с нежност и сладостна тръпка.
Но не. Не го напущаше усещането, че там някъде вляво, само на няколко крачки, върви Някой или Нещо, което го следи и всеки момент е готово да се хвърли отгоре му.
Усили ход. То също.
Обзе го страх. Чудеше се какво да прави. Дали да вика за помощ. Но кой щеше да му помогне! Наблизо нямаше жива душа. С крайчеца на лявото си око вече виждаше към него да се протягат две ръце и побягна, но се спъна в един камък. Търкулна се три пъти. Изстена от болка, защото двата края на лирата се бяха забили в хълбока му. Но бързо се окопити. Взе я и преди Смъртта да го докопа, ръката му докосна вълшебните струни...

99.

... и изтръгна мелодия, която го обви, като пашкул с невидими нишки. Тогава събра смелост, за да погледне към Нея и сърцето му спря да тупти от ужас, защото с дългите си нокти виждаше как Тя се опитва да разкъса мелодичния щит, който беше изградил около себе си. Не можеше да повярва на очите си, че пред него е Смъртта и страшно много прилича на Евридика, но цялата в черно и на мястото, където трябваше да бъдат очите й зееха две черни дупки, в които като се вгледа, почувства, че го притеглят неудържимо и ако не беше отвърнал погледа си навреме, може би щеше да бъде всмукан от тях. За части от секундата си спомни преди седмица по време на посвещаването му в тайните мистерии за Смъртта и Възкресението от баща си Еагър- Върховен жрец на траките, какво трябва да направи, за да я победи.
И запя...отначало ниско с монотонен припев, тежко престъпващ върху земята, а после се издигна и като вихрушка завъртя Смъртта, като пумпал и я запрати, Там откъдето е дошла.
А и засега, където й е мястото...

100.
Зашеметен от преживяното, сякаш беше сънувал кошмарен сън Орфей се изправи, преметна лирата през рамото си и се отправи към градските порти. От високата кула боеца от стражата го поздрави и му каза че преди малко майка му е излязла да го търси и го попита не са ли се срещнали.

-Не.- отвърна му Орфей.
-Интересно, тя тръгна по пътеката, от която ти идваш.
-Хм. Как така тогава са се разминали! Какво се е случило? И зловеща мисъл, като светкавица процепи съзнанието му. Трябваше веднага да се върне на мястото, където Смъртта се беше опитала да го победи.
И той се втурна назад...

101.
Когато пристигна, беше вече късно...
Приседнала на тревата майка му беше прегърнала безжизненото му тяло и гушнала главата му в скута си, безутешно ридаеше. Сълзите й го обливаха и попиваха в земята.
При вида на тази гледка Орфей едва не се разплака. Но бързо се опомни и забеляза, че при другото му АЗ липсва лирата. А когато Смъртта го нападна с нея се спаси. Значи майка му Калиопа е жертва на това, което е би могло да стане, а не на това което е станало. И всичко е плод на нейното въображение, което беше успял да види и той.
Знаеше вече какво да направи...
Чевръсто свали лирата от рамото си и опъна, като тетива на лък първата струна, после третата, петата, втората, седмата, четвъртата, шестата и пак първата...
Мелодични звуци, полетяха, като стрели с огнени върхове към бездиханното му тяло. Забиваха се в него и за миг то пламна, овъгли се и се изпари.
Тогава Орфей отвори устата си, но вместо да запее промълви:
-Майко!
Калиопа се обърна и невярваща на очите се затича към него...

102.
...прегърна го и Орфей усети топлината на тялото й как го зарежда с енергия. За миг му се прииска да бъде пак малко дете и майка му да го вдигне с двете си ръце, за да погледне отвисоко света, и после да се гушне в нея и обвил я, да си играе с косите й. Да се чувства защитен в този враждебен свят, където в борбата за оцеляване, хората са се превърнали в свирепи и зли чудовища...
И най-лошото!
За да може да се пребори с тях, да се принизява до тяхното ниво!?!?!

103.

Евридикиното Второ Аз се върна в тялото й и веднага влезе в непримирима борба с Първото й Аз, което го попита:
- Как можа така да се влюбиш, че да си изгубиш ума и да забравиш, че си дала обет за целомъдрие пред Горската Царица? Какво направи с теб Орфей? Нали ти го омагьоса, а се оказа, че попадна в собствения си капан?
-Да. Вярно е. И затова реших да го убия, но се оказа, че той е по- силен от мен. А и мисля, че по-добре е, че не успях, защото тогава, може би щях да го последвам, като се самоубия.
-Ха и таз добра- присмя се Първото на Второто Аз- та ти мислиш ли , че щях да ти позволя ?

104.
Върховния Жрец и Цар на траките Еагър нетърпеливо и с разтуптяно сърце очакваше Калиопа и Орфей да са завърнат, защото бе обладан от странно предчувствие за някаква опасност, която ги грозеше. Представяше си какви ли не лоши неща и накрая, след като не го свърташе на едно място реши да ги потърси, но първо се свърза с баща си Харобс, който беше останал в светилището горе в планината, като „извика“ образа му пред себе си, чрез изговаряне на три вълшебни думи, /които естествено няма да ви кажа/, и го попита тази сутрин при извършаването на тайнственият обред по посрещането на слънцето, жрицата на Аполон не е ли „видяла“ зловещо предзнаменование в дима при изгарянето върху жертвената клада на сърцето, черният дроб и перушината от петела, заклан снощи при залез слънце за гощавка на служителите тракиди в храма. Баща му отвърна, че не е и може би напразно се тревожи пак за нещо. Еагър се успокои и след като с щракване на трите си пръста го „изпари“, излезе от двореца.