автор: anonimapokrifoff

Понякога е смешно да имаш име, нали? Особено нощем...
Ерих Мария Ремарк

Велислав Будински седеше в мрака на градината си. Беше към един след полунощ, къщите наоколо тъмнееха – обитателите им, все пенсионери, отдавна спяха. И кучетата се бяха кротнали, тихо шумолеше само върбата, спуснала разплакани клони над самотния мъж. Той си спомни как Нуша я засади преди осем години: на Цветница, имения ѝ ден, ходиха на църква и взеха осветени клонки. Тя ги натопи във вазата и една от тях пусна корени. Сега беше избуяло дърво, под него слагаха маса и столове още в ранна пролет и вечеряха навън до късна есен. Миналото лято направиха и езерцето, в него заплуваха златни рибки. Повечето не преживяха зимата и купиха нови. „Не забравяй да ги храниш, обещай ми” – примоли се Нуша на сбогуване. Оказа се, че няма какво повече да си кажат след близо десетгодишен брак.
Велислав Будински, сексидол, изиграл петдесетина драматични роли в театъра и десетина мъжкарски в киното, скоро щеше да навърши 37 години. Запали цигара – сега ръцете му трепереха недоловимо и улучи огънчето на запалката почти веднага. Опитваше се да си спомни кога точно се превърна от як пияч в жалък алкохолик. Може би когато с Нуша научиха, че никога няма да имат общи деца; може би преди това – още в дългия сезон на болезнената надежда. Какво значение имаше всъщност? Нуша си тръгна не просто от живота му, а от самия него...

(Продължението можете да прочетете в сборника "30 щриха за любовта")