автор: nikoi

Човече, крехък като щастие,
прахосващ своите недели,
жадуваш равенство и братство,
зазидан в своя свят панелен.
Човече, колко си спечелил?
Човече, колко притежаваш?
Усети ли, че е неделя
в зъбатата борба за хляба?
Ще тръгнеш ли, за да намериш
четирилистна детелина
между детето ти и себе си,
когато думите отминат?
Ще извървиш ли този поглед,
по-свят от седми ден, по-топъл?
Ще излетиш ли този полет
към светлината пъстроока?
А рамото ти ще подпре ли
на облия си свят приятел?
Човече, днеска е неделя
за ваене на добротата.
Бори се с камъни и пръти,
но дай последната си риза!
Сърцето нека спре ума ти,
преди да си отхвърлил близък.
Човекът не е в цветовете,
не е в наличност и в предмети.
Ще посадиш ли бяло цвете
в пръстта под своята заетост?
Усмихвай се и в тая болка,
родена от строшена правда.
Човече, колко имаш, колко?
Какво отвъд това те радва?
Богатство, образ. Празни къщи.
Робуване на кухи вещи.
Неделя е. А тя е църква,
в която всяка мисъл свещ е.
Излез. Но тежката камбана
от мене повече не казва.
Смети гнева си разпилян,
змията прогони от пазвата.
Човече, като космос дребен,
обичай всеки миг (не)земен.
Каквото имаш, то е в тебе.
И няма да ти се отнеме..