автор: petia_bozhilova

ПЕТА ЧАСТ

I
Ивана

Ивана извади милинките от фурната, мушна две в чантата и зави останалите с бялата кърпа. Децата сигурно щяха да станат чак на обяд, защото Делян се беше прибрал от Билбао късно, след полунощ.
Нищо, нека да имат и нещо за закуска, и двамата обичат месеничко. И обяд имат, и вечеря, да не мсилят днес за нищо, да се видят спокойно. Момчето три денонощия е по пътищата, нека си почине истински в дома си. Нали затова си определи срещата с Медо преди обяд, да ги остави сами целия ден.
Облече якето, излезе тихичко и затвори леко външната врата. Тези испански блокове сякаш бяха строени от картон, всеки звук се чуваше-виковете на мароканката, плачът на негърчетата от другия вход, цигулката на полякът от втория етаж...Човек можеше да чете по звуците като по книга и да напише цял роман за живота на обитателите.
Чак пред входа се сети, че вчера купи брашното и сиренето с последните банкноти, които имаше портмонето си. И дума не можеше да става сега да се качва и да трополи отново на главите на децата, за да рови в чекмеджето. Ще прескочи до банката да изтегли, тъкмо ще види колко пари са останали в „тлъстата“ сметка.
Пъхна картата в банкомата, погледна екрана и замръзна. Свали очилата от късогледите си очи и залепи нос на стъклото. Не, нямаше грешка!
Госпожа Силвия по погрешка беше превела в сметката ѝ заплата за изминалия месец, през който тя не беше работила нито ден.
Още осемстотин евро!
Радостта я заля като вълна. Ако не я беше срам от всевиждащото око на наблюдаващите денонощно камери, щеше да извика „Ябадабаду-у-у-у-у!“ като любимецът на Роско, Фред Флинстоун. Извади информацията на бланка, мушна я в джоба на жилетката и извади телефона, нетърпелива да се обади на децата.
–Нали уж ги остави да спят!-скара се тя сама на себе си.-Бързаш да се хвалиш като комшийката Соня!
Погледна номера на Олег, но се отказа. Те имаха гости от Тенерифе, до нея ли ще им е сега? Нали ще се видят след час с Медо, на него ще се похвали и ще отидат някъде да полеят и срещата, и неочакваната печалба!
Тръгна пеша към гарата. Слънцето беше изгряло отдавна, но кварталът още спеше. Само птичките, които пееха от радост и няколко ентусиасти, които тичаха за здраве, подсказваха, че тук след следобедната siesta ще се напълни с хора от всички раси и всякаква възраст.
Крачеше бодро, леко и току попипваше бележката в джоба си. Цифрите сякаш топлеха пръстите ѝ. Да е жив и здрав оня заплеснат чиновник, който е превел тази огромна за нея сума! Небето се беше намесило по най-необичаен начин, за да я компенсира за будните нощи, кървящите ходила и болката в изтръпналите рамене, която повече от месец след нечовешкия напън продължаваше да я буди нощем. Билетът за тези далечни Съединени Щати можеше да бъде купен. Роско щеше да учи! С остатъка можеше да отиде до Париж и да пие това кафе пред Айфеловата кула, за което си мечтаеха с Илия от тридесет години! Сега можеше, можеше, можеше да го направи! Е, Марето сигурно пак щеше да подметне, че отново е на втори план, но нищо! Тя е учителско дете, от бебе е свикнала майка ѝ да има още десетки деца преди нея с по-неотложни нужди от нейните! Нали я беше родила в онова циганско Долнище, сред кирпичените тогава колиби и вялото село я разнасяха като кукла! И цялото село беше с предимство.
Залепи се на трите черничеви дървета край изоставения парцел до алеята на гарата и зазоба с детинска наслада лилаво черните презрели вече плодове. Не я интересуваше, че ще си изпоцапа устните, дрехите, пръстите. Плодовете падаха с шепите ѝ само при докосване, сякаш бяха чакали нея, за да ги забележи и тя лапаше по три-четири наведнъж, примижала като Фроска, когато ядеше риба. Ако не бяха толкова високи дърветата, щеше да се качи и да кълве от клоните, като кос. И защо не? Майка ѝ я нямаше да я скастри, Илия го нямаше, да ѝ се засмее, а ѝ да се появяха отнякъде, тя щеше да им покаже хартийката и те щяха...
Щяха какво?
Черната забрадка на майка прошумя над клоните и сянката ѝ отлетя със сивия гълъб далеч, в ония оскъдни детски години, в които жените на цялото село ставаха преди изгрев, за да берат тютюна. След това до тъмно нижеха с острите метални губерки, въртяха зелените колелета на низите и така цяло лято. Чак есента, ако беше рекъл Господ, те щяха да се превърнат в шепа банкноти, които отиваха всички в ръцете на баба ѝ. За Ивана щеше да има една двулевка с оная хубава, млада жена на нея, дето береше едрото грозде. Тази жена сякаш ѝ казваше, че работата от тютюна се прехвърля на лозето, след това –на царевицата. И че в крайна сметка банкнотата ще отиде за учебници за новата учебна година. Два лева. Едно евро. Сега Ивана държеше в ръцете си осемстотин лета детски труд...
Лапна последните плодчета, които лепнеха в омазаната ѝ шепа, изми почернелите си ръце на чешмичката в края на алеята и седна на най-близката пейка. Извади хартийката и я помилва.
–Браво на моето момиче!
Нямаше го Илия да ѝ го каже, затова си го каза сама, на глас. Толкова категорично, че мустакатият господин, който разхождаше своя корем, вързан с колан и своя Сан Бернар, вързан с каишка, я погледна над очилата си.
–Сега ще отидем в Париж!-помилва тя бележката.-Ти ще ми дадеш това, което той не можа! Милият ми , на сватбено пътешествие не отидохме, че бяхме бедни като мишки, на десетата годишнина от сватбата чакахме да се роди Марето, на двадесетата изплащахме жилището, на тридесетата Марето замина да учи, на четиридесетата замина за Испания. Парите все трябваха за нещо по-важно от нашата мечта. Сега обаче нищо не може да ме спре!
–Добре ли сте, Госпожо?
Ивана стана и помилва огромното куче, което я гледаше мило с големите си кафяви очи. Стопанинът му я гледаше и мустакът му шаваше тревожно.
–Добре съм, благодаря Ви.Всичко е наред.
–Чужденка ли сте?
–Чужденка съм, Господине.Този свят, в който живея не е моят.
Извади милинките от чантата си и ги подаде на мъжа, който ги пое с усмивка.
–Българска рецепта са, ще ви харесат.
–О, България! Колко хубаво!-разприказва се охотно мъжът, доволен че има интересен събеседник.- Ние от няколко години се каним да отидем с моята съпруга, но все отлагаме. Нали разбирате, синът ни е безработен, тази криза удари най-много младите, сега помагаме с пенсиите...
–Как се казваш?-прекъсна го Ивана.
–Хосе Луис.
–Идете в България, Хосе Луис! Идете, не оставяйте мечтата си сираче! Повярвайте ми, няма кой да я осинови след вас!
Махна с ръка за сбогом на двата чифта добри очи, които продължиха по алеята и извади телефона от чантата. Минаваше единадесет, вече можеше да се обади.
–Ало? Здравейте, Госпожо. Обажда се Ивана. Искам да Ви кажа, че по погрешка сте внесли в моята банкова сметка една заплата за месеца, в който аз не съм работила. Кажете как ще Ви бъде удобно да ви ги върна... Няма защо да ми благодарите, парите са ваши...Недейте, става ми неудобно...Благодаря Ви, разбира се, че ще се обадя, ако имам нужда от каквото и да било.
Затвори телефона, скри лице в клоните на черницата, зарови пръсти в сочните плодове на своето детство и остави сълзите да текат свободно.
–„Милион благодарности, Ивана“...На това съм богата, мамо. Това научих от теб, това умножихме с Илия, това ще донеса, като дойда при теб. До тогава...помагай отгоре! За друго може и да е нямало, но за учебници –винаги! Ще има и сега. Само за нашата непостроена Айфелова кула ми е мъчно, майчице. Сегашната е куп мъртво желязо, какъв смисъл да ходя да я гледам...

***

–Наздраве, Учителке! За добре дошла в Испания!
–От здраве да не се отървеш, Медо! Където и да отидеш, да те следва като сянка.
Ивана милваше с очи пълния, силно плешив мъж с щръкнали уши и зъби, бели като биволското сирене, с което го отгледа майка му. Това ли беше сополивото, вечно гладно циганче от нейния първи първи клас?
–Хубаво място си избрал да ме доведеш-похвали го тя.- Е, ракийката не е като моята, ама мирише на България. И тази диня, издълбана във форма на роза, е чудесна! Не знаех, че имаме в Мадрид такива хубави български заведения.
–Това е нашата Bodega vieja, Учителке! Когато искам да поканя испанци на обяд, ги водя тук. Айде наздраве!
Ивана пийна още една глътка от мускатовата и заби вилицата в млечната салата. Чак сега усети колко е огладняла. Шепите немити дуди на гладно само бяха изстъргали стомаха.
–Мед ми капе на душата, като те гледам, Учителке!-светнаха белите зъби на мъжа.-След майка си теб обичам най-много на тоя свят, да знаеш! До гроб ще съм ти благодарен.
Мето най-неочаквано скочи, намести колана на шкембето си, вдигна чашата и се провикна на български:
–Ей, хора! Това е моята учителка, да знаете! Най-добрата от всички! Да пием за нея!
Испанците от съседните маси го погледнаха с усмивка и вдигнаха чаши в отговор.
Мето се отпусна на стола и се ухили насреща ѝ. Ивана сложи ръка на неговата и я помилва. Здравата мъжка ръка се смали и стана мъничка, оцапана с мастило и несигурна.
–Чак сега разбирам колко ми е мъчно за България-заговори тя- И че всъщност тази България, за която ми е мъчно, я няма, както го няма онова сополиво, гладно и мноооого талантливо циганче.
–Защо говориш така, Учителке? И мен ме има, я какъв мъж съм! И България си е на мястото, само ние дето се пръснахме по целия свят.
–Ами защото като гледам тук, в това заведение, което е наредено като музей, ей такива покривки тъчеше майка ми, такива миндери ковеше баща ми, такива рисувани грънци въртеше на грънчарското колело дядо...Моята България е вече музеен експонат, Мето, също като мен.
–Животът си върви, Учителко, кой може да го спре? А и защо? На мен пари да ми дават, не бих се върнал в детството си!
–Аз бих се върнала в младостта си,но не мога-въздъхна Ивана и продължи,като го гледаше право в очите.- Като каза пари, искам да те попитам нещо. Ще ти кажа направо: трябват ми няколко хиляди заем за университетската такса на едно мое дете.
Мето спря да дъвче, - вирнал вилицата с набоденото кебапче.
–Ако можеш да ми кажеш към кого да се обърна, ще ти бъда много благодарна.
–И аз ще ти кажа направо, Учителке!-каза мъжът след кратко мълчание и продължи да дъвче.- Аз ще дам парите за това дете.
–Ще ги върна на вноски, от пенсията...
–Ти твоите вноски си ги направила, Учителке!-белнаха се зъбите на Мето-Забрави ли колко банички си ми купила? И колко тетрадки? Че и дрехи и обувки, ний бяхме осем парчета, за кое по-напред? Ами колко пъти ми тегли ушите, докато стана на „ти“ с цигулката?
–За ушите помня!-засмя се Ивана-Те затова са такива дълги. А другото...грехота беше такъв талант да се остави да загине.
–Баща ми ме биеше като тъпан, Учителке. Дърводелец искаше да ме прави, че музикант къща не хранел. А аз-с две леви ръце, какъв ти занаят! Гладен щях да умра без теб, Учителке. Сега –ей ме на, света обиколих! Е, на световни сцени не съм бил, че мързелът ми не ме остави да се упражнявам по много, но колко народ съм изженил и колко вино съм изпил...за жените няма да казвам, че ако почна. Милиони да ми дават, не бих си сменил живота , Учителке!
–Талант като теб заслужаваше да има възможност, Мето. Добре, щом искаш, дари пари за друг талант! Едно добро ще направиш . А милионите ще ги имаш от мен в благодарности. Това имам, това ти давам...И на оня свят като ида, това ще занеса.
Мето стана, сложи ръка на сърцето си и се поклони ниско.


II
Мара
Мара докосна с пръсти лявото си ухо и се усмихна със затворени очи. Това, което я гъделичкаше, не беше калинка, а немирният кичур на Делян. Той винаги ги издебваше, докато спят и се мушкаше в нежната извивка на ушната мида като катеричката в дупката на бора пред техния блок. Пак беше сънувала...
Зави немирника зад ухото си и се размърда. Не искаше да буди мъжа, защото и тя се беше наместила удобно в прегръдките му, както кичура в ухото до преди малко. Трябваше обаче да измъкне изтръпналата си дясна ръка под тялото си и да освободи бебчо в коремчето от тежестта на крака на татко му.
Дълбокото, равномерно дишане на таткото в тила ѝ стана леко, почти безшумно. Усети целувките по косата си за „ добро утро“, помилва неговите в отговор и се намести така, че да улесни проникването. Бебчо също трябваше да получи сутрешния си поздрав. Откакто разбраха за бременността сексът между тях се беше превърнал в един странен танц между трима, в който и тримата вземаха активно участие, но като че ли малко се ревнуваха един от друг. Тя затвори отново очи и затанцува в ритъма под музиката на сърцето му, което пулсираше в гърба ѝ и на дишането му, което все повече се учестяваше...

***
– Не ти харесва?-запита Мара, като дъвчеше с непривична за нея охота–Аз мога цял ден днес да карам само на милинки и боза! Нищо, че бозата е от два дни, аз я обичам по-резлива.
Намести се по удобно на дивана и взе друго парче, от крайчето на тавата, с препечено сиренце в коричката. Делян избърса пръстите си с мократа кърпичка, опъна се на другия диван и мушна ръце под главата си .
–И аз, миличко.-усмихна се той с мазните си, сякаш нарисувани с молив устни. Както съм се натъпкал, мога да прескоча обяда в японския, който съм ти обещал. Ще ми липсват вкуснотиите на майка ти, след като си тръгне в неделя.
–Е, нали два дни след това идва твоята! Не вярвам тя да ни глези по-малко...
– Нали знаеш моята майка как готви? Веднъж за цялата седмица, ключовете на вратлетата на хлапетата и-готово, да може да тича по дежурства. От детството си ненавиждам вечните замразени манджи в пластмасови кутии, които трябваше да топля и да се храним сами със сестра ми. Бяхме типични деца на градски лекари...на лекарка.
Делян млъкна и затвори очи. Мара продължи да чопли милинката и да дъвче, но като че ли не ѝ беше толкова сладко. Темата за баща му беше табу за тях и дори намекът, че той някога е съществувал, отклоняваше поточето на разговора в друга посока.
–Е, аз пък, както знаеш, бях учителско дете-отби тя вадичката към своята градинка, където и двамата можеха да тичат на воля.-Само че в едно село, където някои къщи и врати нямаха, да не говорим за ключове. Затова пък манджите в казана на Мустафа още ги помня. Той е учил майка да готви и да...
–Обичаш ли ме?
Въпросът цопна като голям камък насред поточето и го спря. Мара, сепната, сдъвка думата по средата, остави залъка в чинията и впери поглед в затворените очи на дивана отсреща.
–Искаш ли да станеш и да ме погледнеш в очите-преглътна тя, сложила ръка на коремчето си.-И да ми обясниш какво става? Още щом се прибра, усетих, че има нещо, но те чаках да се наспиш и да те настъпя...Е, не само да се наспиш, де, събуждането също си струваше чакането.
Делян се надигна, седна срещу нея и я погледна упор. Мара се ококори срещу него. Чак сега си даде сметка колко са зачервени очите му и какви тъмносини кръгове има под тях.
–В Билбао видях баща си.-каза той.
Мара вдигна учудено вежди. Знаеше за този невиждан никога баща съвсем малко: талантлив хирург, напуснал жена си и двете си малки деца в най-тежката зима на прехода и избягал в Испания, примамен от изгоден договор а работа. Майката, също така способна, бе жертвала пост и кариера, за да могат да оцелеят и децата, и болният свекър. Милият дядо Делю, който тя не познаваше, но чиито снимки Делян пазеше повече и от дървените икони на Бай Димо. И, както често ставаше в сериалите, които нейната майка гледаше след обяд, порасналото дете беше избрало в знак на протест да замине за същата тази страна, отнела баща му, а с него и детството.. И тъй като светът е едно голямо село, се беше случило така, че способният хирург, направил успешна кариера, беше направил и животоспасяваща операция на бащата на Алваро, шефа на Делян. За разлика от мелодраматичните развръзки в сериалите обаче, тяхното положение беше съвсем прозаично: бащата и възмъжалият вече син нито се виждаха, нито се чуваха.
–Алваро ми беше споменал, че работи в Барселона-каза тя спокойно.-Или нещо греша?
–Не знам кой къде е сгрешил-продължи Делян, като я гледаше в очите.-Знам само, че се видяхме в Билбао.
–Къде?
–В болницата, чиито крило ще ремонтираме следващите няколко месеца. Оказа се, че тази неочаквана поръчка за ремонт в разгара на кризата не ни е паднала от небето, а идва от ръката на баща ми.
–Алваро защо не те предупреди? Не е в неговия стил да те поставя в конфузни ситуации.
–Не е, разбира се. Това е стилът на именития хирург Делев. Казал му, че заминава за Ню Йорк един ден преди да отидем, а се оказа, че заминава един ден след като отидем. Такава среща беше нашата, че режисьорите на мелодрамите, които гледа майка ти, биха ни завидели.
Делян отиде до кухнята и се върна с шишето домашна ракия, което Ивана беше донесла и което трети месец събираше прах на рафта.
–Имам нужда от нещо по-силно от твоята боза-каза той и си сипа щедро в чашата. -Ако искаш да чуеш продължението.
–Щом така те е разтърсило, сигурно си струва-измърмори Мара.-Макар, че бих предпочела да не беше ти се случило...колкото и егоистично да звучи. Знаеш колко ревнива съм към всичко, което застрашава нашето спокойствие.
Проследи със свити вежди как „хаби ракията“, както с усмивка казваше баща ѝ, мръщи се, гълта пак. След третия гълток се пресегна и взе чашата от ръката му.
–Прав беше баща ми, миличко-ти сякаш и през плет не си видял как се пие ракия! Хайде, използувай си езика, докато не си го изгорил съвсем от спирта. Кажи защо си толкова разстроен!
–Защото се уплаших. За първи път изпитвам такъв страх.
–От какво?
–За нашето бъдеще.
Мара сви вежди и залепи двете си ръце на корема, сякаш да го запази. След това се разсмя с глас на атавистичната си реакция и хапна нов залък от изстиналата, но все така вкусна милинка.
– Стига, миличко! Бащите ни, каквито и да са били те, са част от нашето минало. Бъдещето си е наше дело. Наистина не разбирам крайната ти реакция! Толкова години си живял без него и си се справял чудесно, сега изведнъж-страх!
–Справял се е баща ми. Аз съм пълен неудачник.
Гневът я удари като чук и залъкът спря на гърлото ѝ. Ушите ѝ запищяха, образът на Делян, който веднага скочи се разлюля пред нея и тя сграбчи с две ръце чашата с вода. Стисна очи, пи жадно няколко глътки и се отпусна в ръцете му. Усети как той тича с нея към спалнята и я слага на леглото и стисна рошавата му глава с цялата си сила.
–Ще ме удушиш-засмя се той в ухото ѝ.-А аз помислих, че ти прилоша.
–Причерня ми от яд-изръмжа тя.-И само да ми падне в ръчичките този твой баща, него бих удушила!
Делян се изтегна до нея и тя се сви на рамото му.
–Извинявайте-плъзна той ръка по корема ѝ.-И двечките извинявайте. Много съжалявам, че изригнах
–Хайде, доразкажи. Ще ти олекне. Срещнахте се и...
–Ами...срещнахме с и...всички замръзнаха. Само Олег, нали си е непукиз, се почеса зад врата и извади телефона и започна да снима.
–Сигурно е била интересна картинка, щом е искал да я увековечи.
–Определено! Представи си ме мен с работните дрехи, посипан с вар, и с рулетката в ръка, тъкмо мерим с Олег отвора, който сме изкъртили и през него влиза...
–...Влиза един, натежал и оплешивял шеф на клиника.
– Влизам аз! Такава прилика само на кино съм виждал! Мой двойник, само че в риза на Пиер Карден и в спортна форма, в каквато бях преди 10 години. Дори кичурът над челото ми е същият по форма, но с по-хубав цвят, моят се прошари. Широката усмивка разкрива два реда безупречни зъби, за каквито аз мога само да мечтая. Знаеш ли какво изпитах в оня момент?
– Същото, каквото и аз днес: бяс!
– Не-страх!
– Страх ли? Друг път! Че какво може да ти направи такъв като него?
– Да те отнеме!... Ти заслужаваш такъв: богат, красив, преуспял. Защо ти е неудачник като мен?
***
– Мамо, ти умора нямаш ли? Цял ден си била на крак, седни малко! Седни и виж тези снимки, които ни побъркаха и двамата с Делян !
–Два часа съм седяла с Медо-възрази ѝ мимоходом Ивана, докато зареждаше пералнята.-После още два часа в метрото и влака, стига ми. А снимките...какво има да им гледам? Баща и син са, нормално е да си приличат.
–А това, че бащата изглежда по-млад и от сина си, също ли е нормално?
–Изглежда той...докато не му се вгледаш. Вашият очи сега се лепват върху кожата...и там остават, отгоре. За повече нямате ни време, ни желание. Също както и с езиците ви...само говорят. За общуване нямат време.
–Изглежда, че днес само аз карам на боза-измърмори Мара и продължи да щрака с мишката.-Делян днес се прави на пияч, а и вие с Медо явно...
–Ние с Медо не се преструвахме, истински си пихме, мойто момиче. Както едно време, когато хората пиеха, обичаха, старееха и умираха достойно. Хубав свят беше...истински-с бръчките по лицето, космите по краката, калта под ноктите, миризмите в обора, ...Не сменям една тогавашна чаша ракия с приятел за хиляди сегашни виртуални кафета с твоите контакти...
Гласът на Ивана потъна в шума на водата, която пълнеше включената пералня. Мара скри снимките и влезе в сайта за бъдещите майки. Имаше доза истина в словесната тирада на майка ѝ. По лесно беше преди години да звъннеш на съседа или по телефона и да си излееш душата. Сега вместо в при баба Иванка от долния етаж влизаме в... Гугъл. По-бързо, по-лесно и съвсем безпроблемно. Няма пряк контакт с жив човек, няма опасност да възникне конфликтна ситуация...
–Обадих се, моето момиче.
Мара се откъсна с нежелание интересната статия за бебето-айнщайн и погледна с недоумение майка си, която се беше изправила пред нея, препасана с кухненската престилка и с бяло картонче в лявата ръка.
–Намерих визитката на свата в работния комбинезон на Делян, който пуснах да се пере.-продължи тихо Ивана,- Обадих се на човека, казах му коя съм, защо звъня. Знаеш ли какво ми отговори? Че цяла нощ не е спал.
–От радост, че е натрил носа на сина си ли?-скочи Мара- Сигурно е полудял от кеф, като го е видял мизерния бачкатор насреща си и му се е изтежкарил! Защо не намерих аз тази визитка, да видиш как щях да го...
–От мъка, дъще. Човекът се разхлипа като дете. Само успя да ми каже, че като е видял какъв истински мъж стои срещу него и какво е можел да бъде той, осъзнал, че бляскавият му живот в Испания не е злато, а плява...


III
Дона

Дона хвърляше разсеяни погледи през прозореца на колата. Винаги беше спокойна, когато шофираше Олег. Мазолестите му лапи държаха волана като бебе, чувствителни към най-малката промяна на пътя и към другите четири коли, с които пътуваха в колона към Пуерто де Навасерада . Нисанът сякаш не вървеше по асфалт, а се плъзгаше по вода и завоите не се усещаха.
Хилядите яркожълти цветя, цъфнали в буйната зеленина край магистралата, я накараха да потърси фотоапарата. Месеците обилни дъждове бяха напоили земята, а две три седмици слънце се оказаха достатъчни на природата да „даде газ“ и да навакса голямото закъснение на пролетта. Горката свенлива и деликатна пролет! С всяка измината година ставаше все по-кратка, притисната между неотстъпващата зима и настъпателното лято. „Сезоните все повече заприличват на хората-мислеше си разсеяно тя, докато милваше с поглед кичестите жълти топки - Вместо да става обратното...“
Олег, усетил мисълтта ѝ, намали леко скоростта и тя защрака с апарата.
–Изпей нещо, Боби!-обърна той широката си усмивка към едната от миловидните жени на средна възраст, които седяха на задната седалка зад него.–Разбрах, че си певица, дай нещо на български.
Дона му хвърли доволен поглед над фотоапарата. Браво на него! Беше виждал тези хора само на снимки, а още на Хетафе Сентрал, където беше сборното място на колите, мина на „ти“ с всички, даже назова някои по име. Два дни преди това обадиха на обявата във вестник „Нова дума“, която им беше посочила Мяо син. Оказа се, че в неделя групата последователи на Учителя няма да се събират в парка Монклоа, а ще направят първото си за годината излизане в планината. Олег веднага предложи и тяхната кола, и своите услуги на шофьор и фотограф. „Само едно ще искам- заяви той на невидимия мъж, с когото разговаряше-Да си нося в раницата кюфтета и да си хапвам, защото ако карам като вас на пост и молитва далеч няма да стигна!“
Отговорът отсреща изглежда му допадна, защото се засмя с глас и с готовност си записа мястото и часа на сборния пункт. Същата нощ след вечеря заби големия си нос в станичката на групата във Фейсбук и дълго чете с Гугъл преводача и гледа снимки.
–Искам да отида и да видя този танц с очите си, слънчице- заяви той като си легнаха.-От Япония до САЩ имат привърженици. Любопитно ми е къде води тази българска следа, която ми посочи твоята Мяо син.
Ентусиазмът му зарази и нея и в съботния ден смъкнаха от тавана раничките и туристическите екипи, които събираха прах от години. От острата болка в кръста на Олег изглежда не беше останал и помен.

„ Злато моме, Злато, джанъм .
Ти златна ябълко , Злато моме,
орехова сянка.“

Гласът на Боряна беше толкова нежен и сладък и изпълнен с такъв копнеж, че ръката ѝ затрепери и тя отпусна апарата на коленете си. Олег пусна скоростния лост, протегна лапа и стисна в нея и ръчичката ѝ, и апаратчето. Дона отпусна глава на облегалката и притвори очи, понесена от песента:

Дето и да идеш, Злато,
пак ще да те найда , Злато моме,
пак моя ще станеш.

***
Слязоха на открития паркинг и Дона вдигна яката на якето. Тук, в планината, зимата още не беше предала целия фронт. Добре, че по настояване на Олег си бяха взели бели памучни шалчета и бели памучни ръкавици. „И от студ, и от слънце ще те запазят, Слънчице, че каквато си нежничка, като оранжерийно цвете....“
Посегна към отворения багажник за своята раница, но Олег ѝ смигна („и теб ще нося на гръб, ако искаш“) и метна целия багаж на гърба си. След това, сякаш нямаше още десетина килограма над своите сто, застана до Иво-високият, строен, къдрокос мъж, който водеше колоната.
Дона се огледа стеснително. Бяха двадесетина човека, най-различни по възраст. Младото момче с големи, умни очи, което се представи със звучното име Синан, беше на възрастта на сина ѝ, а Радка, нисичката жена в червени маратонки до нея ѝ се похвали, че скоро е чествувала седемдесетгодишен юбилей. Една ухилена сладурка с лунички като Пипи дългото чорапче вървеше с издуто коремче, бременна поне в седмия месец . Мъжът до нея, натоварен с две раници като Олег, не изглеждаше ни най-малко смутен. Не само той, всички от групата излъчваха спокойствие и някаква странна увереност, която я поуплаши. Дали няма да дръпнат сега по баира и тя да ги догонва с изплезен език?
Тогава видя Анхела и Евгени. Позна ги от снимките, които бяха качили на страничката на „Паневритмия в Мадрид?-такива сме“. Едрата, красива жена преди няколко месеца си беше счупила крака при едно изкачване в планината. Дона зяпна, като видя как тя се изправи до Иво с бастун в ръка, а съпругата му Христина, Боряна и другите жени, които не познаваше, я поздравиха за решителността.
Срамът от нейното малодушие я заля като вълна и тя усети как се изпотява под тънкия шал. Пое дълбоко въздух и мислено си издърпа ушите. „Лесно ти е да бъдеш нещастна, нали?-скастри се тя.-Толкова много грижи и проблеми те теглят надолу и те натискат да им се оставиш! Обаче в мига, в който го направиш, започваш да се търкаляш надолу като снежна топка и при всяко завъртане стават все по- големи. Щастието прилича на изкачване, мила! Щастието е изкачване...тук и сега! Въпреки седемдесетте години на гърба, бастуна в ръката, бебето в корема и вятъра в лицето! Или може би точно заради тях...
–Тръгваме, приятели-прекъсна Иво мисловната ѝ тирада.- Лозко, Синан и аз водим, защото познаваме маршрута. Сестрите -между нас, а Вълчо, Валери и Евгени- отзад, с Анхела. Ако се наложи, ще се редуват да я носят, но ще се качи с нас. Обещали сме ѝ днес да играе Паневритмия на върха.
***
Поляната, на която спряха, беше широка, зеленината ѝ сякаш беше извезана със злато от тези милиони жълти цветя, за които, следвайки примера на Мяо син и Верчето, изобщо не се заинтересува как се наричат. Радваше им се като дете, любуваше им се, снимаше и тях, и чудатите скали от единия край, които напомняха на Белоградчишките, и перестите облаци по синьото небе.
–Сега аз ще правя снимки, а ти ще танцуваш, слънчице. Нали затова дойдохме чак до тук?
Олег неочаквано щипна шнолата, с които беше вдигнала гъстите си коси и те се разпиляха по гърба ѝ.
–Виж Хриси как разпусна своите и облече бели дрехи-продължи той и внимателно взе апаратчето от ръката ѝ.–И не само тя.
Дона се обърна и видя, че групата беше направила един широк кръг от бели камъчета, а в центъра бяха поставили портативна музикална уредба. Всички се бяха преоблекли в бяло.
–Приятели,-подкани ги Иво и всички се хванаха за ръце около центъра.- Нека да благодарим за чудесните условия и да направим едн тайна молитва да имаме присъствие и да изиграем хубава Паневритмия.
Синан, когото тя беше хванала за дясната ръка, измъкна лекичко пръстите си ги сложи върху нейните.
–Дясната ръка е отгоре, душата, -каза ѝ той тихичко.-Тя дава. Лявата е отдолу, тя приема. Хайде сега да се помолим...
Дона затвори очи. Ръката ѝ стана мъничка, детска, а ръката на братчето ѝ стискаше здраво нейната. Тримата с баба им, коленичили на пръстения под, се молеха, а навън, в тъмното, кукуригаше ранобуден петел...
–Вижте дъгата около слънцето!-сепна я гласът на Олег.-Двойна е!
Дона вдигна очи и ахна. Около огнения кръг на слънцето, точно над главите им, блестеше разноцветна дъга. На няколко метра от нея се виждаше друг, по-голям кръг, който обхващаше половината небе.
Гласът на Иво я свали на земята:
–Започваме, приятели. Който носи шише с вода, може да го сложи в центъра, да го зареди. Анхела също да влезе в кръга, постелете ѝ да седне.
–За първи път ще играя Паневритмия, Вълчо-усмихна се Дона на високия, строен мъж до нея, който през цялото време беше вървял до Олег и си бяха разговаряли на руски.
–Аз ще те водя, а ти гледай пред теб какво прави Хриси-каза просто той и цялото ѝ притеснение изчезна. Гледаше като в сън как връхчетата на къдриците на Хриси , пръснати по гърба ѝ, шават като живи, гъделичкани от вятъра. Ръцете на слабата фигурка, облечена в бяло, се вдигнаха и пръстите им докоснаха раменете.
Иво влезе в центъра, наметна седналата Анхела с едно топло яке, сведе гръб над уредбата и вдигна очи:
–Готови ли сме? Концентрация. Започваме.
Натисна копчето и се върна в кръга.
Нежната мелодия н цигулката погали слуха и кръгът се завъртя. Дона разпери ръце, пусна въображаемите житни зрънца, които държеше в двете си ръце и затвори очи.
И тогава ,, видя“.
На около метър над главата на Хриси се появи рисунката на светъл равностранен триъгълник. Триъгълникът беше легнал, но се изправи като жив и стана триизмерен. Получи се светла триъгълна пирамида, която промени основата си и стана четириъгълна, след това петоъгълна. В следващия миг тя беше вече петолъчка, след това петолъчката се превърна в човек, разперил ръце и разтворил крака. Около него се образува кълбо, светлинно прозрачно кълбо, толкова красиво, че Дона затаи дъх. Кълбото беше живо, пулсираше като сърце и се въртеше във всички посоки, а заедно с него с него се въртеше и човекът. От лудешкото пулсиране и въртене изглеждаше, че той е с много ръце и крака. Стомахът на Дона се затопли, гърдите ѝ се разшириха, от очите ѝ тръгнаха сълзи от някаква неизпитвана никога радост.„Господи! Ето какво е рисувал Леонардо!“
В следващия момент кълбото покри цялата паневритмия, над него се появи отвор и последва най-голямата изненада: този отвор се появи едно мъжко лице. Едно лице, което нямаше нищо общо нито с белобрадия Дядо Боже, нито с грозния дявол. Черна, смолисто черна коса, черна брада и изпъкнали черни очи и матова кожа. Погледът беше вперен в кръга, сериозен и изпитателен.
Шокът ѝ беше толкова голям, че отвори очи и всичко изчезна. Слънцето печеше, музиката свиреше, кръгът се въртеше, Вълчо до нея се усмихваше насърчително, Анхела в кръга плачеше и милваше крака си...

***
Когато свалиха в компютъра всички снимки от изминалия ден, минаваше полунощ. Верчето спеше непробудно, уморена от бурния ден с трите кучета при родителите на Пилар. Едва тогава, отпусната на дивана, Дона разказа видението си на Олег, който внимателно я изслуша и си записа нещо в неговото черно тефтерче.
–Аз видях друго, слънчице-каза той сериозно и се прозя уморено.- В един момент, като ви наблюдавах отстрани как се върти кръгът, сякаш вадихте вода от много дълбоко. Хубава, чиста вода, бликна като извор от вас. Красиво фонтанче беше, но ми се стори мъничко.
–Като е било малко, да отидем през август на Рила, -измърмори сънено Дона.-Там се събират хиляди, цяло езеро може да видиш.
–Ще отидем, слънчице. Обещал съм вече на Ивана да ѝ отидем на гости, и със скулптора Бай Димо искам да се срещна. Сега обаче пием аспирин и лягаме. Кой знае с каква мускулна треска ще осъмнеш!

ШЕСТА ЧАСТ
I
Ивана

Ивана пусна душа с пълна сила и притвори очи под него. Не помнеше да е правила това преди. Бойлерът не беше малък, 80 литра , но като минеше Марето през банята, за тях с Илия оставаше вода колкото да си хвърлят набързо по един хладък душ. Марето замина, след това-Илия, но навикът да се пести всеки литър остана. Е, тази вечер беше специална и заслужаваше да изхаби един бойлер вода ей така, за идеята. Какво, като не беше го правила преди? Преди не беше боядисвала и стълбището, нали всички във входа щяха да я помислят за луда? Три месеца в Мадрид ѝ бяха достатъчни да осъзнае, че е лудост тяхното, тук: да живееш в един сив, олющен, потънал в паяжини вход с изкъртени пощенски кутии. А всички бяха собственици, години наред бяха изплащали тези апартаменти и нямаха намерение да се местят никъде. Какво, да не би да я заболя нещо, като изчисти и боядиса всичко? Чудо голямо, че Лиляна от петия етаж я нарече в очите „будала“. Колкото повече гледаме от страни, да не би да се минем, толкова повече гледаме отстрани как си минава животът ни...
Спря душа и се зави с хавлията. Идеята да изхаби поне веднъж един бойлер само за нея щеше да почака. Нали си сложи шампоан, балсам, гел за тялото, какво повече да прави под водата? Цял живот си беше експедитивна, няма сега да се прави на госпожа Силвия и да кисне по четири часа в банята!
Нахлузи старата рокля с презрамки, която през лятото ползуваше вместо домашен халат, извади салатите от хладилника и си сипа щедро от шишето с ракията.
–Наздраве, миличко!-вдигна тя чашата към дървената бебешка глава, която красеше телевизора и гледаше все към нея, накъдето и да се обърнеше. Това си беше донесла за себе си от Мадрид: главата, изработена от Бай Димо и една кухненска престилка с испански мотиви. Другите подаръци от претъпкания куфар бяха раздадени точно за ден и половина на приятели и познати.
Пийна от ракията, която мина като жив огън през гърлото и сгря стомаха и зачопли с вилицата салатата. Не ѝ вървеше яденето днес. Първите дни след като се прибра не можеше да се насити на селските домати и чушки, с които Таня напълни хладилника ѝ. Е, всяко чудо за три дни! А и колко изяжда сам човек...
Потърси с очи дистанционното, да пусне телевизора, но кукувичката изкука над главата ѝ и я спря. Започваше сериалът, не ѝ се гледаше. Ръката ѝ потърси Фроска, но се сети, че близначките я бяха закарали на село и щяха да я върнат чак утре. Вдигна очи към снимката на стената. Късогледите ѝ очи не можеха да различат ясно образите, но тя знаеше наизуст всяка извивка на лицата , нейното и на Илия. Сватбената им снимка. Нея никой не можеше да ѝ отнеме, а и на кого ли беше потрябвала...
Звънецът на входната врата я сепна и тя с неохота се надигна да отвори. Кой ли можеше да бъде? Роско го нямаше, беше отишъл в селото на баща си да се сбогува с роднините там. Мъжленцето на леля, колко беше доволно, че е спечелило стипендия за една година и няма да притеснява финансово близките си! Ама и Медо, да е жив и здрав, мъжко момче излезе, приведе парите от раз и нито дума, че се познават!
Отвори вратата и вдигна учудено вежди. На прага беше застанала Пожаркова от съседния вход и смутено пристъпваше от крак на крак. Какво ли ѝ беше хрумнало да я търси след толкова години и то с чиния баница в ръка? Преди години бяха известно време колежки, но извън работата не се търсеха много. Добра и честна беше тази колежка, а умът и режеше като бръснач, но всичко при нея беше или бяло, или черно и за всичко все с рогата напред тръгваше. Зодия овен!
–Да не си започнала да гледаш сериалите, Минке?-засмя се тя на нечаканата гостенка и я покани с ширoк жест.-Или мислиш, че аз за три месеца съм забравила да точа баница? Защо си тръгнала натоварена както ходехме при кръстниците едно време?
–Прошка идвам да искам, Ваня.
Ивана се подсмихна и понечи да каже нещо хапливо, в стила на гостенката. Тъмните кръгове под очите и хлътналите бузи на лицето на жената отсреща я спряха. Не беше тръгнала от добро, след като толкова години не се бяха потърсили. И Пожаркова беше вдовица като нея, и нейните деца бяха едното в Гърция, другото-в Англия май някъде...
–Е, какъвто и да е поводът, добре ми дошла. -опита се тя да звучи бодро.– Нека пийнем, след това ще ми кажеш какво те доведе насам.
–Не! - отряза я колежката, както правеше някога на учителските съвети.-Аз да си кажа първо болката, а пиенето... ще го оставя за друг път. Аз сега и вода да пия, ме боли.
–Щом имаш такава нужда, говори. Сядай на дивана и започвай, слушам те.
–Ами, казано с две думи, когато ти тръгна за Испания, аз се молех да попаднеш при някои изроди, бял ден да не видиш! Не за друго, ами да ти отворят очите, да разбереш колко са долни и испанците, и гърците! Аз и на едните съм сърбала попарата, и на другите, затова си виках: „А дано я видя сега дали ще ми говори отново за тъпия Омир и смахнатия Сервантес!“. Но ти като замина, на втория ден ме вкараха в бърза помощ. Спукана язва, сестро, такива мъки минах, представа си нямаш какво изживях. Операция, усложнения, за парите, с които задлъжнях, да не говоря. Тридесет и три дни, броила съм ги минута по минута...
–Точно колкото изкарах аз в оная къща...
–Разбрах, следях гневните постинги на Мара. Аз съм Тома неверни, знаеш, че за мен това с клетвите са глупости...бяха глупости, докато не видях смъртта в очите. Затова те моля за прошка за лошотията ми. Това е.
–На мен само петите и мазолите ми кървяха, ти си кървяла отвътре...Е, всяко зло-за добро, нали така казват. И двете сме стопили сланинките на корема...особено ти.
–Да можеше езика ми да стопи някой!-врътна глава колежката ѝ о отмести чашата настрани. Сега нямаше да съм на този хал.
Ивана проследи с поглед как мършавата, восъчна ръка си сипа чаша вода, след това, треперейки, забоде на вилицата едно парченце от варените картофи и го почисти внимателно от ситно нарязания лук, полепнал по него. Нещо ѝ задраска на гърлото и ѝ трябваше една голяма глътка ракия, за да го отмие.
–Защо стана така, Минке?-попита тя с внезапно задрезгавял глас, вперила поглед в бебешката глава, качена на телевизора. -Ти цял живот плуваше срещу течението, срещу всичко, което според теб беше лошо. Аз непрестанно плувах в обратната посока- за всичко, което според мен беше добро. Сега, като гледам-и двете сме изхвърлени на един и същи бряг, еднакво ненужни. А животът продължава да тече край нас, сякаш нищо не е било и нас никога не ни е имало...
–Изхвърлил, друг път!-сопна се отново Минка.-Ние се вкопчихме в този бряг като слепец в тояга! Помниш ли моята сестра-близначка, живее на „Трите чучура“? Болна е, нея пък я удари паркинсон. Ходих вчера да я видя, хем ми е жал да я гледам, хем ми ври отвътре от яд. Стиснала, сестро, един ръчен часовник, дето Биньо, мъжът ѝ, го подари на сватбата още. Десет минути седях до нея, тя сто пъти повтори, че до вчера сама го е закопчавала и откопчавала, а днес не може, забравила е как. Биньо седи от другата ѝ страна и ѝ обяснява кротко, че и без това е счупен от години и не ѝ върши никаква работа, че ще ѝ купи друг, по-хубав, а тя плаче и си върти нейното, като изтъркана грамофонна плоча. Скъп спомен ѝ бил, не можела без него. Накрая човекът напсува и нея, и часовника, измъкна го от ръката ѝ като с клещи и го метна през прозореца. Днес звънях, разбрах, че плаче, защото не може да си сложи сама златните обици, които баба ни беше подарила еднакви на всичките внучки.„Да не си посмял да ги изхвърлиш!- викам на Биньо-Тях на внучката ще ги дадеш, нейното име носи!“ А той, нали сио е избухлив като мен, ме вдигна на балон: „И двете сте изкукуригали! Притрябвали са му на детето в Сидни вашите смешни обици!“...Нейната дъщеря от седем години е в Австралия, двете си деца там роди. Сестра ми още не си е виждала внуците на живо. Оня ден Биньо, нали е певец и игрохорец, им запял по Скайп „У Станкини има, мамо, купа слама, като Станка друга няма...“ Те, двете дяволчета, като затропали ръченица на екрана, сякаш той ги е учил...Пял и плакал с тях, удар щял да получи...
Минка преглътна картофчето, което дъвчеше от четвърт час, който се стори на домакинята цяла вечност. Тя в това време беше успяла добре да хапне и да преполови чашката. Друго си беше живото човешко присъствие. Апетитът не идва с яденето, а с хората, с които го споделяш.
–Ние с теб прошката ще си я дадем- смутолеви Ивана с пълна уста- От децата си, обаче, не зная как ще я искаме...и дали някога ще спрем да кървим отвътре.
Минка се усмихна измъчено, изправи се с охкане и прибра връзката с ключове, които послушно я чакаха на масата до непобутнатата храна в нейната чиния.
–От тях, Иванке, ще я вземем по интернет, но от Оня, горе, не знам как ще я искаме. И дали ще ни я даде, или ще ни гори огънят тук така, както сме от векове: всеки забил крака като колове в неговия си бряг и стиснал брат си за гушата...Хайде, от мен лека вечер. Ще ти се обадя пак.
Малката трапезария стана огромна и тиха като гробница. По потния гръб на Ивана полазиха мравки и тя изля в гърлото си остатъка от ракийката, за да ги удави. След това отвори тефтера, на чиято първа страница пишеше с красивия ѝ, едър почерк: „На моята неродена внучка“ и изля на един дъх:

И аз съм българче!
Макар, че
в Мадрид родих се и живея,
а баба, щом ме гушне, плаче,
защото виждаме се с нея
веднъж в годината, през август,
със внуците на шест етажа-
от Солун, Рим, Мадрид, Чикаго,
от Сидни има в блока даже...
Бледнеят всички карнавали
пред тази наша пъстреница.
Но дядото на Джон с кавала
щом почне в двора ръченица,
подскачаме край него лудо,
душата знае ритъм, стъпки.
И всяко лято става чудо,
и все ни сбира тази тръпка.
Българийо! Недей да плачеш
за внучето на твойто племе!
И аз съм българче!
Макар, че
родих се във разделно време.

***

-– Звънецът бие, моето момиче!-помилва я Илия по гъстите, черни коси, които стигаха до кръста ѝ- Децата чакат.
Какъв звънец посред лято? - промърмори тя- Нали сме във ваканция!-
Звънецът заби отново и този път го чу и тя. Отвори очи и скочи, да не закъснее. Болката, която я удари в изтръпналия врат беше толкова силна, че тя изохка и се свлече обратно на твърдата възглавница. За пореден път беше заспала с мокра коса и съвсем отвита на кухненското диванче.
Звънът на мобилния телефон потрети, тревожен и настойчив. Погледна дисплея и като видя думата „сватя“ се разсъни съвсем. Майката на Делян звънеше от Мадрид!
– Господи, пази ми дечицата!-извика тя към бебешката глава, чийто силует едва се различаваше в мрака.
Гласът на доктор Делева прозвуча почти служебно:
–Мара получи силни контракции и кървене, Ваня. Всичко е наред, колегите тук овладяха положението, сега и майката, и бебето са добре. Проблемът е, че Мара в никакъв случай не може да пътува! Останалите три месеца до края на бременността тя ще трябва да лежи в Мадрид, а Делян -да ръководи строежа в Бургос. Мара плаче и не иска да те притеснява, но...
–Кога трябва да тръгна?-попита кратко Ивана. Ръката ѝ трепереше.
–Спокойно, аз мога да остана до края на август. След това, ако ти не можеш...
– Мога, мила. Ще видя кога има полет за Мадрид утре. Благодаря ти, много ти благодаря! Извинявай, мога ли да чуя Марето? Само за секунди, обещавам!
Гласът на нейното малко голямо момиченце звучеше глухо, сякаш идваше изпод земята:
–Много се уплаших, майчице...Ти...ще дойдеш ли отново, след всичко, което преживя?
–Ще дойда, детето ми. За теб не часовника, цялото жилище ще хвърля през прозореца! Врщам се в реката! Ако ще, течението ѝ до Статуята на свободата да ме завлече...
–Какъв часовник, каква статуя? Не те разбрах, мамо, сигурно връзката е лоша ...
–Когато родиш, ще ме разбереш! Всичко ще разбереш. Спи сега! Като се събудиш, ще бъда до теб и ще ти държа ръчичката.

(край на романа)