автор: centsche

- Станко, до кога ще се моткаш с тези палети? Товариш, разтоварваш, подреждаш! До края на смяната всичко да е наредено! – навика ме шефът.
Съвсем нов съм от ученическата скамейка. Татко ме уреди чрез шуренайката на г-н Петров да почна работа в голям супермаркет. Баща ми и шуреят на Петров ходят всяка неделя за риба. Идея нямам какво означават шурей и шуренайка! Но шефът мрази своя шурей. Съпругата му все го давала като пример за подражание. Мрази и шуренайката. Тя е една такава... хубава жена. Зяпна ли я, не откъсвам очи от нея!
В края на омразата се намирам аз. Виновен ли съм, че шуренайката говори с г-н Петров само делово и по същество? Нито се хили, нито се киска, както когато идват с мъжа си у дома на гости. Тя е босът. Най-големият! Шефчето Петров свива уши, слуша и не смее да дигне поглед по-нагоре от деколтето й. А после протежето го отнася.
Електрокарът е играчка за ръцете ми. Въртя го, накъдето пожелая. По-печените вършат същата работа бавно и с голямо внимание. На младоците не им се полага. На мене може. Съвсем не, защото съм протежето на госпожа Пенева. Според Петров трябва да се издъня, да катурна някой палет, да го приспаднат от заплатата и да ме уволнят за некадърност. После шефът ще натрие носа на шуренайката, че протежетата й пет пари не струват. С други се е случвало. На мене... едва ли. От една педя съм по картингите. Треньорът така ме е научил: колата е най-добрата приятелка на мъжа. Прави за него всичко, каквото той пожелае. Ако се развали, достатъчно е да я побутнеш тук-там, за да замърка двигателят от удоволствие.
Наредих палетите. Следват стелажите. Продължавам с най-пипкавата работа. Водните чаши се заседяха дълго. Хайде на промоция! И както местя, ровя, подреждам... Изведнъж!... В самия забутан ъгъл на долния рафт лъснаха две фрапантни кутии в преливащо бонбонено розово. Веднага ги сграбчих също като клиент на ликвидация. Оказаха се захванати с тиксо, с лепната, прокъсана бележка: „Който вземе една търговска единица - два комплекта чаши на късмета, получава чашата на изпълнените мечти директно от производителя.”
Дали чашите бяха мамещо привлекателни като опаковките? Кой ги е скрил, за да ги купи след опаричване? Без да се замислям тръгнах към касите. Пътьом взех вафли и бисквити, за да не бие на очи желаната придобивка.
Колежката маркира другите покупки. Аха да я питам откъде ще получа бонусната чаша и тя каза:
- Тези не се плащат.
- Ама как?... – недоумявам.
- Не четеш ли? – сочи ми избелелия лист. – Тука пише „който вземе”, а не „който купи”. Вече си ги взел. Да са ти честити!
Хладни иглички пролазиха по врата ми, после по гърба и по цялото тяло. А тя, представете си – вдигна телефона и тихо, съучастнически на г-н Петров:
- Протежето се хвана.
Веднага отърчах до съблекалнята. На каква ли стръв увиснах? Ненадейно изпадна инструкция: „Вие сте собственик на два комплекта по три чаши. Бонуса ще получите, след като преглътнете до капка съдържанието от чашата с личното Ви его, разбиете онази с измамните илюзии, а врагът Ви изпие горчивата чаша до дъно. Вторият комплект съдържа чаши за наслада. Едната е за Вас. Другите трябва да дарите без съжаление на случайни хора. Следвайки нашите препоръки, ще придобиете чашата на изпълнените мечти от нечуплива субстанция с гаранция за качество един човешки живот. Успех!”
Разопаковах кутиите. Отвътре блеснаха най-прекрасните чаши, които съм виждал. На пръв поглед бяха съвсем обикновени, но при вглеждане променяха формата и цвета си. Преливаха прозрачните нюанси в цялата палитра от топазено жълто до пепелно сиво, от дълбочинно зелено до виолетово нощно... Видът им бе далеч от статичен. Тъкмо една ме хипнотизира с извивки на цвете и в следващия миг ме смрази с вид на оплезена, отрязана глава.
- Не работим, а?
Г-н Петров се беше надвесил над мен и ехидно се подсмихваше.
- Тарашим магазина?
- Нищо подобно!
- Нима? Как ще докажеш, че си платил?
Така... Набеждават ме за крадец и ме уволняват. Пък аз помислих чашите за вълшебни.
- Хайде в кабинета да оформим по кой член и параграф ще си идеш. Подай обекта на престъплението! – протегна ръце към кутиите.
- Щом напускам заради тях, кажете цена и ги взимам – заинатих се аз.
Минаваме през целия магазин. Шефът гръмогласно пита:
- Как да намалим загубите от кражби, след като служителите ни пипат? Не става, уважаеми!
За гражданите съм престъпник... Колегите извръщат очи... Аз съм свел примирено глава и мисля: „Няма нищо лично. Петров мрази шуренайката, но докопа мен.”
Влизаме в кабинета. Чудно: една чаша липсва? Останалите еднакво безцветни леко звънят и сякаш нашепват: „Не си за тая работа. Не се подмазваш, не интригантстваш...” Мамка му! Как ще обясня на татко?...
Положих кутиите на бюрото. По-празната не легна добре, килна се и политна към пода. Петров чевръсто посегна да хване кутията, но улови само едната чаша. Другата с кристална отчетливост се разби на стотици, искрящи, златни парченца.
- Уволнен си! Дисциплинарно! – проехтя от вратата гласът на г-жа Пенева. – Ти не създаваш трудови навици на младежите! Играеш игрички на злепоставяне, нали? Само защото аз съм ги довела във фирмата?
И просъска:
- Търпях те единствено заради жена ти!
Г-н Петров бе вторачен в чашата с увиснало чене и ококорени очи. Тя смърдеше в отблъскващ, блатен цвят и с форма на озъбен череп.
В гърдите ми изпърха удовлетворението от висшата справедливост... Погледнах: бяха останали последните две чаши. Вълшебни? Възможно е – горчиво свих устни. Върнах се в съблекалнята. Отворих напосоки две гардеробчета и оставих вътре по една. Дано тяхното удоволствие си струва!
Изведнъж осъзнах: мястото ми не е в магазина! Исках да съм на пистата, да чувам рева на двигателя, да усещам вибрациите на трансмисията и високата скорост да изпълва цялото ми същество...

- Уважаеми зрители, - обърна се телевизионният журналист към камерата – имате уникалния шанс да гледате първото интервю на нашия именит сънародник Станко Градинаров! Ето, той идва към екипа ни! Носи купата на „Формула 1” във вид на огромна чаша! Преди малко на стълбичката на победителите отпи шампанско от нея!...