автор: petia_bozhilova

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

I
Ивана

–Хайде, мили краченца! –говореше гальовно Ивана, докато мажеше кървящите си ходила с мехлема с невен и мас.-Днес е неделя, след обяд сме свободни и ще излезем. Знаете ли къде ще отидем първо? До някой банкомат! Изкарахме един месец и вече трябва да са ни внесли първата заплата...
Надигна се мъка от леглото. Всички мускули я боляха, ръцете ѝ тръпнеха. Вчера беше използувала, че нямаше никой в къщата и беше излъскала приземния етаж до блясък и свършила с гладенето. Сега оставаше да оправи спалните, след като се събудят и можеше да излезе.
Зареди масата за закуска, извади тостера, каната, чайника, внесе от улицата празния варел за боклук, увития в найлон вестник „кацнал“ в тревата, прибра кутиите с мляко, оставени пред портата. Движеше се ,,на автопилот“, както казваше Марето, а ръцете ѝ работеха сръчно като автомат. Нахрани кученцето, което я следваше по петите, глътна набързо своето кафе и тръгна към гладачното помещение, за да сгъне купа с чорапи и сутиени. Само те бяха останали. Слава Богу, вчера беше успяла да изглади планината от дрехи на петимата.
Отвори вратата и зaмръзна на вратата. Цялата стая беше превърната в простор. Чаршафи, калъфки, покривки, накачени по закачалките за дрехи, по дъската за гладене, по пейката, над мивката, дори двуетажният фризер беше накичен като булка. Вратичките на пералнята и сушилната бяха отворени и от тях висяха пъстрите краища на чаршафи.
Шумът зад гърба ѝ я изтръгна от вцепенението. Затвори зяпналата си от смайването уста и се обърна. Едната от близначките, Силвия стоеше зад нея в пълна планинарска екипировка. На езика ѝ беше да попита това дете къде е тръгнало по тъмно в тоя дъжд, се спря навреме. Работата ѝ не беше да задава въпроси
–Чаршафите са от втората ни къща в планината.-каза намусено Силвия и зарови пръсти в купа с чорапи и сутиени.- Глади ги по пет, шест, седем наведнъж ако трябва, но ги оправи, преди да излезеш.
Сиро се приближи до момичето и заблиза нежно дебелите подметки на обувките. Краката не реагираха. Тогава кучето се шмугна между тях, изпъчи гърди срещу най-големия прострян чаршаф, който заемаше почти половината стена и вдигна крак. Ивана се наведе светкавично, но Сиро беше по-бърз. Жълтата струйка урина мина през пръстите ѝ помилва чистата, ухаеща на ароматизатор тъкан.
–Мразя кучешка урина!- изкрещя момичето и изхвърча от стаята.-Мразя тези жълти петна по чаршафите!
Някъде зад тях трясна врата, след това всичко утихна. Сиро я гледаше като дете, което току що е напълнило памперса.
–Поне да бяха те сритнали!- помилва го тя с чистата си ръка.-Щеше да е някакъв знак, че те забелязват. Грях ще има и на оня свят тази леля, която те е подарила на тези...благородници.
Изправи се с мъка, изми се хубаво ръцете и даде на кучето голямо парче шунка. След това го изкара вън, под навеса и запретна ръкави.

***
Когато успя да излезе от къщата, минаваше четири след обяд. Ръмеше. Този студен мадридски дъжд сякаш никога нямаше да свърши.
Вмъкна се в метрото и с облекчение сви чадъра и смъкна шала от главата си. Коленете ѝ трепереха.
„Уважаеми пътници, съобщаваме ви че заради стачката, обявена за днес...“-прогърмя говорителят над главата ѝ. Въздъхна и наведе примирено глава. Стачките на метрото и те бяха като дъжда, нямаха свършване. Но нищо, днес е нейният ден на почивка. Може едва да стои на краката си, но е в Мадрид! Ето сега ще види на банкомата , че са ѝ превели заплатата и след това...
След това зяпна срещу екрана. Съпругата на маркиза беше превела в тънката банкова сметка цели петдесет евро по-малко от малката сума, която твърдо ѝ беше обещала за заплата.
–Добре, че в Мадрид няма мухи, мила - каза тихичко тя и помилва екранчето, на което беше изписана сумата. –Стана ти навик да зяпаш тук като риба на сухо...
Учуди се, че не се учуди. Не се изненада. Не я заболя. Усети студ и се сгуши в шлифера, друго нищо. Дори краката ѝ сякаш не трепереха вече. Ако това се беше случило преди месец, щеше да се върне, да поиска обяснение.... Сега нищо.
Отдръпна се от банкомата и се огледа безпомощно. Край нея течаха потоци от хора. Чужди, непознати потоци, които бързаха да се влеят в чужди, непознати морета. Къде, при кого да отиде? Мара и Делян бяха в Сеговия, Дона и Олег - в Аранхуес и щяха да се приберат късно вечерта.
–Добре ли сте, Госпожо?
Младежът приличаше на нейния Росен- същите широки рамене и широка усмивка.
–Забравихте си картата в банкомата. Трябва да внимавайте, тук минават всякакви хора. Сигурна ли сте, че сте добре?
Ивана изправи глава и кимна. Думите на благодарност спряха на гърлото ѝ, но сълзите никой не можа да ги спре. Без да се усети, беше постъпила като четирикракия Сиро: беше направила беля, за да я забележат и да ѝ дадат парченце внимание.

***

Когато излезе от гарата на Принсипе Пио, беше спряло да вали. Вдигна очи към небето. То ѝ напомни дивана в нейната трапезария. Сякаш котката на Росен беше накъсала с нокти драперията на облаците и под тях тук там се показваше синята му тапицерия. Мъката я удари като юмрук в стомаха. В този миг, ако можеше, би дала цялата си заплата и всички самотни разходки в града-мечта срещу един ден там, под часовника с кукувичката, Роско, близначките, Фроска, мусаката с чубричка. Черешите на село бяха вече узрели...
Да, ама не, както казваше Делян.
Извади големия, узрял банан от чантата си и започна да дъвче с неохота, като се оглеждаше наоколо. Пред нея, в средата на кръстовището се извисяваше една от многото “puertas” (врати-исп), останки от владичеството на славната Римска империя. Красиви, величествени и напълно ненужни. Като нея сега...
В ляво от тази пуерта, зад зеленото, блестящо от дъжда петно на парка, белееха силуетите на кралския дворец и катедралата зад него. В тази катедрала според винаги точната културна информация на Дона след един час щеше да има концерт на орган. Не беше далече, а и една разходка на чистия, измит от дъжда въздух щеше да ѝ се отрази чудесно! Ако побързаше малко, щеше да стигне навреме. Нали за този концерт беше слязла на тази гара? Специално беше заредила камерата, за да направи видеоклипове. С Илия цял живот си бяха мечтали за две неща: да пият кафе пред Айфеловата кула и да слушат орган на живо...
Избърса сълзите си, влезе в метрото и седна във вагона, без да погледне в каква посока отива.
–Добре ли сте, Госпожо?
Усети, че се задушава под загрижените погледи на двете момичета. Отново бе заиграла ролята на „горката аз“ и просеше обич с методите на Сиро.
Слезе на първата спирка и излезе на площад Испания.

***

–Миличък Дон Кихоте? Една от големите ми мечти беше да дойда да видя земята, която е родила твоя създател . Е, сбъдна се, макар че цената, която заплащам, е висока. Моята внучка, живот и здраве, също ще се роди на тази земя. Защо тогава не чувствувам нищо, великане? Ни радост, ни мъка. Само празнота.
Дон Кихот, яхнал бронзовия кон и стиснал здраво копието, гледаше някъде напред , глух и сляп за гълчавата на стотиците туристи от цял свят, които ежеминутно се катереха по постамента, промушваха между краката на коня и магарето на Санчо и се усмихваха за снимка.
–Кажи ми твоята рецепта!-продължи Ивана, с поглед, вперен в статуята.- Какво те държа прав и те накара да продължиш, когато загуби смисъла?
Упоритият идалго оставаше глух и сляп, само ушите на магаренцето помръднаха на фона на един голям сив облак.
–Изглежда, че само ти ме разбираш, сивушко-обърна се Ивана към него.-Сигурно защото и мен превърнаха на магаре.
Ушите на магарето пак мръднаха неодобрително. Ивана ги гледа известно време, притиснала чантата си към гърдите. Може да беше лудост някаква, но магарето наистина мърдаше уши и нещо ѝ говореше.
–Право си, знаеш ли! Бог ме е създал човешко същество и никой човек на тази земя не може да ме третира като животно. Ще стоиш ли до мен за кураж, докато се опитам да го покажа?
Ушите на el rucio (сивушкото-исп) мръднаха одобрително. Ивана извади с трепереща ръка телефона и набра номера на Госпожа Силвия :
–Искам да ви кажа, че напускам вашия дом, госпожо. Съжалявам, прибирам се в родината си.
–Няма проблем. Кога пътувате за Румъния?
Ивана усети как пламна от негодувание. Тази жена управляваше промишлена империя, а знаеше географията на Европа по-малко и от шофьора си!
–Няма да тръгна веднага-преглътна тя гнева си-Мога да остана, докато намерите човек да ме замести.
–За това място чакат на опашка, Ивана.-смрази я учтиво гласът в слушалката– Но ако няма къде да нощувате и да се храните, разбира се, че можете да останете колкото дни искате.
Ръката ѝ затрепера и тя погледна кръвнишки магарето. Отдавна не я беше тресъл такъв гняв:
–Не ме разбрахте, Госпожо. Аз си имам всичко. Исках да кажа, че мога да остана, да покажа на моята заместничка работата...
–Че каква работа има в моята къща? Една сръчна личност ще се справи за два часа, няма да глади като Вас по цял следобед!... Минете утре да си приберете багажа!