Нахлузил примката на изтерзаната си жертва,
попита тихо,
много тихичко,
палачът,
познал съдбовната неповторимост на момента:
‘’ Ще ми помогнеш ли си поплача?’’
Насилникът,
преди да се качи на ешафода,
решаваше поредната насилнишка задача
с кървящо женско тяло върху пода,
мълвейки:
’’Помогни ми да поплача!’’
Мазолестите длани на гробаря
от години.
не трепваха и пореха земята...
Днес обаче,
телцето детско не успяха да отминат –
помогна им –
и те най-после –
да поплачат.
Палачът,
сложил бе въжето на човека,
насилил майката,
убийца на детето си...
... безспир,
тъй злото се рои от памтивека
и сее криви бурени в сърцата на човеците...
Но днес в една сълза –
сълзата на палача,
се сбраха всички мигове –
синапени зрънца надежда:
нежалостивите, когато в миг един заплачат,
светът пак става цял.
И неделим.
С палачите и жертвите.