Сваляш своето цветно лице
и събличаш на стола дъгата.
Тъмнината разлива оцет -
в най-ръждиви нюанси е вятърът.
Но приижда една мекота
като топла завивка през зимата,
и се сгушваш притихнал и ням,
пълен с нещо необяснимо.
Посветена на този предел
тишината ти смигва през рамо.
Всяко нещо прилича на теб -
и е точно толкова голямо.