автор: zebaitel

На Г-н Ганчо Каменарски, с благодарност

На близнаците Ильо и Мони им викаха афганистанците. Този прякор им го лепна малката им сестра Наса, защото не можеха да си кажат рождената дата.
Беше прочела, докато се рови да търси материали за проекта си по география, че афганистанците знаели през какъв сезон са родени, например, валял сняг, цъфтели дървета, зреели пъпеши, но помненето на дати и календарни години смятали за излишни неща. И близнаците запомняха факти, които никой друг не би си направил труда да запомни, а забравяха, например, на колко са години. Това пак Наса го установи, докато се готвеше за същия този проект. Тя четеше от компютъра, мърмореше си нещо, сейфваше, пишеше на ръка, а близнаците стояха зад нея, вторачени в екрана и гледаха картинките. На тях им беше забранено да пипат компютъра.” Хм, как ли се казваха тия ивици плат за чалмите им” – промърмори Наса.
- Льонги.
- Какво? Какво каза, Ильо?
- Льонги – дълги 4м, широки 70см, отначало войниците, плъпнали да налагат исляма по света носели погребалните си савани със себе си, щото били готови всеки момент да умрат, а после почнали да навиват този плат на главите си, да си спестят място – изрецитира Ильо.
- Щото душите им да отидат право в рая! – добави Мони.
Наса се втрещи и се ядоса. „Плъпнали”, те даже не знаят какво значи това. Как са го запомнили?!
- О, я отивайте да цепите дърва! Пречите ми тук! Не знаете, че сте на 34, а „плъпнали” ще ми помните!
Близнаците бяха свикнали да ги хокат, а думата на малката им сестра беше закон.
Близнаците обичаха да пътуват. Обикновено пътуваха пеш и обикновено ходеха на реката за риба, но това ставаше рано сутрин. Ильо се събуждаше пръв, отвиваше Мони, констатираше,”а, не си се напикал” и го сръчкваше да става. Те вече не се напикаваха, но помнеха онези дни и шамарите на майка си. На реката ходеха зиме и лете с тежките кубинки, които незнайно кой им беше подарил и които ги спасяваха от росата лете и от студа зиме. Вървяха бързичко, с едри крачки и или говореха един през друг, или мълчаха и двамата. На отиване обикновено мълчаха и се чуваше само тупкането на кубинките в меката прах, а на връщане говореха, даже се псуваха, но някак незлобливо и преди да са стигнали до тях. Ловяха на скалец, на торен червей, на бял червей, понякога и на млечна царевица. Мони беше по стръвта, той винаги имаше една тенекиена кутийка готова за другия ден. Ильо не понасяше червеи и чакаше Мони да сложи стръв на въдицата му. Много обичаха дъжда. Ильо беше чул отнякъде, че е кръстен на свети Илия /всъщност се казваха Илия и Симеон/, който отключвал дъжда и убивал с гръмотевици лошите лами и когато завалеше, той скачаше с два крака в големите локви и викаше:”Отключих дъжда, отключих дъжда!”Когато намокреше Мони и на него му омръзнеше да го слуша, той му се изрепчваше: „ Мамка ти, заключвай го вече!”
Когато Наса ги нарече афганистанци, те го запомниха и по повод и без повод го повтаряха. Повтаряха и части от информацията за проекта:
- Шишак, мадараил, гулебибан, дин, динча – зли духове, седем – щастливо число.
„Шишак” им беше харесало особено, може би защото го свързваха с Шишкото, злобния им съсед, който обичаше да ги гони с мотора си, а те бягаха до припадък из прашните улици и не се сещаха да се дръпнат отвъд бордюра, където той не можеше да се качи.
- 18, 39 – нещастни, вторник – лош ден, сряда – късметски ден.
Те не знаеха кой ден е лош и кой късметски, защото не помнеха кога е вторник или кога сряда. Но не обичаха почивните дни, защото тогава реката се напълваше с хора, които Сашо Садиста примамваше с обещания за екзотични забавления в двете си вили, а тия хора говореха високо, плашеха рибата, пиеха и печаха на скари нещо, което те не бяха вкусвали, защото майка им готвеше само манджи с повечко чорба, за да може да нахрани всички, но което миришеше вкусно. И когато се напиеха, тия вресливи хора се къпеха голи и правеха на поляната разни неща, които на тях двамата майка им не даваше да правят, а и те не искаха. А веднъж видяха Сашо Садиста гол между двама други мъже да се клатят смешно. Това беше много по-различно от движенията, които майка им и баща им правеха вечер, когато си мислеха, че те двамата спят, но те не спяха и подробно разучаваха всичко, знаеха кой кога ще охне и колко време ще скърца леглото и кога ще се разскърца пак, обикновено, когато баща им беше пиян.
- В Кабул се яде само прясно месо, не замразено. Този овчи бут е зелен от мухите.
Един път Сашо ги видя, като се прибираха с няколкото рибки в торбата и ги извика на поляната до димящата скара. Те се поколебаха, не искаха да се доближават до него, но той прати двама да ги доведат и близнаците се подчиниха. Сашо взе от скарата две големи парчета месо, поръси ги с нещо, поля ги с друго и им ги даде. „Яжте”, рече, „кога сте виждали печено месо!” Ильо се дърпаше, личеше си, че го е страх, но Мони посегна, толкова вкусно миришеше и Ильо взе и той, да е с брат си. Ядяха лакомо, на големи парчета, мазнината потече по брадите им, редките им зъби не можеха да сдъвчат както трябва месото, подправките подпалиха несвикналите им стомаси и те ги присвиха почти едновременно. Поискаха да си тръгнат, да се скрият някъде и да ги изпразнят, но мъжете и жените ги бяха наобиколили с ухилени физиономии и не ги пуснаха, докато и двамата не се осраха и после ги гледаха как бягат и в прахта след тях се стича миризлива каша.
Беше краят на ноември, току-що беше навалял първият рехав сняг и резливият въздух се спъваше в гърлото, преди да влезе в дробовете, когато отидоха за дърва в гората една събота и не се върнаха. Следобед майка им се притесни, такова нещо не беше се случвало. Събраха се съседи, тръгнаха да ги търсят. Стана тъмно. Викаха ги, осветяваха с фенерчета гората, майка им виеше на умряло. Намериха ги чак оттатък баира, в Юрта. Ильо стъпал във вълчи капан и само дебелата кубинка беше донякъде предпазила крака му, но вероятно беше счупен и много подут. Мони беше легнал до него и го беше прегърнал, явно да го топли, а ноктите на ръцете му бяха изпочупени. Сигурно се беше опитвал да отвори капана.
Толкова бяха изплашени, че беше невъзможно да изкопчат нещо смислено от тях. Кой беше утъпкал снега около тях, колко време ги беше гледал как се мъчат, защо не им беше помогнал. Може да бяха селските идиоти, но близнаците изпитваха безпределен страх само от вида на този човек, от спомена за случката край реката и от един факт, които безразборно действащите им мозъци бяха съхранили, че този човек е адвокат и той коли и беси наоколо. Те нямаше откъде да знаят, че той беше накарал да заложят капана точно на пътеката, откъдето редовно минаваха близнаците и беше надъхал един от приятелите си, оператор в кабеларка, да дойде да снима. Той не забравяше и не прощаваше. Макар и пиян, беше зърнал близнаците в разгара на оная оргия.
Беше невъзможно да качат само единия в линейката. Успяха само да накарат Мони да седне отстрани, защото носилката беше тясна за двама, Наса се качи при тях и тръгнаха. Трябваше да им обясни някак, че може би ще се наложи да оперират крака на Ильо, че може би няма да може да стъпва повече на него...
Те не я слушаха. Бяха си тримата, болката се делеше на три, какво повече.
- Разкажи за Афганистан!
- Как ще станеш стюердеса!
- Стюардеса. Ще летя по линията София – Кабул и вие двамата ще сте ми ВИП гости и ...
- И когато стигнем планината Хиндукуш...
- Ще видим, че хоризонтът е зелен, макар да няма дървета, заради сухия въздух...и - тя преглътна – вие ще сте първите български афганистанци, които ще отидат за риба на Аму Даря...