автор: Milvushina

“Безценните ни спомени
са разбити и осакатени”
Amnesia, Tristania

Седнах на най-хубавата маса за двама, въпреки че на нея вече имаше табелка “резервирано”.
- Няма проблем – каза сервитьорката, младо момиче с русокестенява коса на плитка и сиви очи. – Резервацията е чак за седем часа.
Знаех точно какво ще поръчам, но се престорих, че преглеждам менюто.
- Ще искам пиле с гъби и сметана.
- А нещо за пиене?
- Един тоник. Студен.
Сервитьорката се върна в кухнята, а аз потънах в спомени. За прът път стъпих в ресторанта преди осем години, когато все още бях наивна, влюбена студентка. В началото на връзката ни с Ангел идвахме през седмица. Сега той водеше тук само любовниците си. Знам как е, от собствен опит знам. Младите момичета виждат в Ангел зрял, добре облечен мъж, галантен и с дълбок портфейл. Той ги води в този тузарски ресторант, където основните ястия не падат под 15 лева, плаща сметката и говори със страст за музика, политика и добра храна. Замайва им главите с комплименти и скъпо чилийско вино, а те с мерак скачат в леглото му още на същата вечер.
Срещнах Ангел още в първи курс в Икономическия. Балът едва ми стигна да вляза, но трудно можех да се меря с градските момчета и момичета, които с години взимаха частни уроци да се готвят за изпитите. Нямаше значение, че вместо счетоводство щях да уча аграрна икономика. Важното беше, че и с тази специалност все щях се махна от порутената къща на село и да получа образование.
Всичко в живота дължа на баба Доша. Душана всъщност й е името, на нея съм кръстена. Баба е родена в едно забутано село до Елхово, шестото от седем деца. Много била ученолюбива, но като станала на 12, баща й я спрял от училище и я принудил да помага на майка си на полето. Дядо ми загинал на фронта пет години по-късно, а баба Доша набързо се омъжила за един офицер и така и останала без образование. В гимназията бях отличничка и много исках да следвам икономика, но родителите ми нямаха пари да ме издържат на квартира. Баба Доша каза, че ако трябва, ще яде само хляб и лук, но внучката й ще отиде в университет. Продаде последните си наследствени земи и всичките си ръчно бродирани покривки, за да ме изпрати да уча във Варна.
Тежко беше. Уредих се на общежитие, но пак едва свързвах двата края. Нощем приятелите ми обикаляха дискотеките, а аз работех като сервитьорка в един бар, за да си плащам сметките. Именно там се запознах с Ангел. Една вечер се появи сам и седна в най-отдалеченото сепаре. Отидох да взема поръчката. Попитах го какво ще пие, а той обърна глава към мен и погледите ни се срещнаха. Гледахме се в очите само миг, но до края на живота си ще го помня. Дълбоки като морето, топли кафяви очи, които пронизаха душата ми и я разтърсиха. На път към бара не вървях, а плувах. Цяла вечер скришом следих всеки негов жест. Той стоеше сам на масата, пиеше и от време на време поглеждаше към мен. Към три през нощта взех поръчката на друг клиент, а докато се обърна отново, мъжът с топлите кафяви очи си беше отишъл.
Казват, че любовта от пръв поглед била мит, но аз не съм съгласна. Не ми е нужен опит или разум за да усетя със сърцето си, че някой е различен, специален, че е само за мен. Стига ми една дума, една жест, едно нежно докосване, за да разбера, че винаги съм чакала него и че търсенето най-сетне е свършило.
Цял ден нищо не чух на лекциите. Виждах само очите на непознатия, които гледаха в моите и носеха безмълвни обещания. Нямах търпение да се върна на работа, окрилена от надеждата, че той може да дойде отново. Минаваха часове, а нямаше и помен от него. Накрая на вечерта се появи, отново сам, а сърцето ми подскочи и запя. Той си поръча питие, а когато го плати, ме попита кога свършва смяната ми. Само това. Щом затвориха бара, си тръгнахме заедно. Не съм лесна. Изобщо не съм такова момиче. И все пак, когато ме остави пред общежитието и посегна да ме целуне, не се дръпнах. Ако беше поискал да се качи с мен, нямаше да намеря сили да устоя.

Любовта е странно нещо. Не е вино, а те опиянява. Самолет не е, а летиш. И въздух не е, но без нея не можеш да дишаш. Само за няколко седмици Ангел се превърна в жизнена необходимост за мен. Сутрин с мъка ставах от леглото му, за да отида в университета, а по обяд той вече ми липсваше. Забравих за приятелите, а ученето остана на заден план. Напуснах работата в бара, за да прекарвам вечерите при моя любим. Родителите му са собственици на голям бизнес със скрап в софийско. Много са заможни и му осигуряват всичко, което синът им поиска. Той се ширеше в собствен четиристаен апартамент на пъпа на Варна. Когато свърших първи курс вместо да се върна при родителите си на село, се преместих при Ангел. Животът ми беше вълшебна приказка.
- Заповядайте. Добър апетит.
Сепнах се. Не бях забелязала сервитьорката, която тъкмо поднасяше порцията пилешко със сметана и гъби. Кимнах разсеяно и набодох парченце гъба на вилицата си. От малка много обичам гъби. Баба ми Доша, лека й пръст, беше най-добрата готвачка на света. И ястията в най-скъпите софийски ресторанти не могат да се мерят с яхниите на баба. Селото е също като силно турско кафе – хем е горчиво, хем сладко. В детството ми тънехме в голяма мизерия. На село няма работа, а баща ми остана инвалид по болест и парите не ни стигаха един тиган да си купим. Въпреки това бих дала мило и драго да се върна 20 години назад, когато играех в калта на двора, а всичко, което притежавах, бе вехтата рокличка на гърба ми. Най-милият ми спомен е от ранните летни утрини, когато баба ме водеше на полянката в гората, разказваше ми чудни истории за самодиви и ме учеше ме на билките. Накрая двете сядахме да си починем и заедно с нея свивахме венчета от цъфналите цветя.
Баба страшно ми липсва. Хубаво ми казваше да не бързам да се женя. “Учи се първо, поживей си. После сватбата,” съветваше ме тя. Изобщо не я слушах. Бях сляпа и глуха от любов. Година след като се преместих при Ангел, забременях от него. Още следвах, бях много млада и бебето изобщо не влизаше в сметките ми. Страхувах се как ще го приеме Ангел. Едва събрах куража да му кажа, но щом научи, че ще става баща, той страшно се зарадва. На другата седмица ме заведе в прекрасния скъп ресторант с изглед към морето, извади от джоба си пръстен с диамант и ми предложи да се оженим. Обеща ми, че ще се грижи за мен и че ще бъдем най-добрите родители на света.
Всичко се случваше много бързо. В един момент бях студентка по аграрна икономика, а следващия – избирах сватбена рокля и обзавеждах бебешка стая. Направо не стъпах по земята от щастие. В себе си виждах бедната Пепеляшка, а в него – своя приказен принц. Родителите на Ангел пръснаха баснословна сума за сватбата, на която бяха поканени повече от триста гости. Денят, в който казах заветното “да” на моя любим бе най-щастливият в живота ми.

Бебето се роди напролет. Кръстихме го Александър, на бащата на Ангел. Имаше най-сладкото малко личице, носленце, розови устнички и тъмна косичка. Купихме му луксозна количка, креватче, мекички одеалца, всичко, от което можех да имам нужда, за да отгледам детето си. Бях станала майка неохотно, но с радост прегърнах тази роля. Струваше си да зарежа следването си, да жертвам съня си нощем, да сменя студентските запои със “Зайченцето бяло”. Животът ми внезапно се беше изпълнил със смисъл.
Готвехме се след седмица да отпразнуваме първия рожден ден на Сашко, когато той се разболя. Вдигна температура, не искаше да яде. С Ангел веднага го заведохме на лекар. Докторът ни успокои, че малките деца често боледували и му изписа лекарства. Цяла нощ не спах от тревога. Детето повръщаше и изглеждаше все по-зле. На сутринта викнахме Бърза помощ. Веднага го взеха в болницата. Преди да го отведат в реанимация и да ни изтикат навън, Сашко отвори очички и ме погледна, после ги затвори. Пет минути по-късно той си отиде.
Болката да загубиш детето си е неописуема. Реже те, изгаря те, задушава те, като течна киселина, в която си наказан да плуваш докато си жив. Сашко го нямаше, нямаше го! Само преди два дни се опитваше да направи първите си крачки, смееше се, закачаше се, а повече го нямаше... нямаше, нямаше...
Тогава си мислех, че светът се е сринал отгоре ми, но кошмарът тепърва започваше. Аутопсията показала признаци на недохранване. Обвиниха ме, че не съм се грижела добре за него. Как така!! Аз обичах детето си с цялото си сърце. Не се разделях нито за минута с него. Изведнъж се оказах в центъра на полицейско разследване. Макар че хранех детето пред него, дори съпругът ми се отдръпна от мен. Само за едно съм благодарна. Попаднахме на един млад лекар, който се усъмни в нещо и нареди нови изследвания. Те потвърдиха, че Сашко е роден с много рядка болест, която причинява внезапна смърт при бебетата. Това доказа, че нямах вина, но вредата беше нанесена.
След погребението на детето не можех да се върна повече у дома. Взех си само една малка торбичка багаж и се върнах на село да видя баба Доша. Тя ми сготви вкусна каша от гъби, постла ми старото миндерче и ми пя, както правеше, когато бях още малка. “Не плачи, чедо, не плачи. Други ще дойдат,” говореше ми и целуваше по бузите, по които се стичаха сълзи. Но аз не исках ново бебе! Тъгувах за Сашко, за милата ми рожба, която с поглед ме молеше за помощ. Не е вярно, че времето всичко лекува. Който го казва, не е губил дете.
Преди да си тръгна от село баба свали от врата малко златно кръстче, което бе получила наследство от майка си. Беше едничката й ценност, но тя ми го даде. Целуна ме и ми прошепна да имам вяра, Бог ще е с мен. Искаше ми се да имам сили да й повярвам.
Прибрах се обратно във Варна, но отношенията ми с Ангел повече не бяха същите. Той започна да пие и с дни не се прибираше у дома. Една вечер два месеца по-късно се прибра у дома пиян-залян. Не ме беше докосвал откакто Сашко се разболя, но сега си потърси своето. Искал отново да опитаме за бебе. Казах му, че предпочитам да изчакаме, но той не се спря. Плаках, а на другия ден тайно започнах да пия противозачатъчни. Мислех да се върна в университета, но Ангел беше твърдо против. Какъв смисъл имало след като скоро отново съм щяла да изляза в майчинство? Аз само свивах рамене и мълчах. Беше ме обзело пълно равнодушие.

Така изкарахме седем месеца. Есента се смени със зима, а аз не забелязвах нищо. Готвех, чистех, ставах, лягах, спях, готвех, чистех… като механична играчка с навита пружина. Бизнесът на Ангел се разрастваше и той постоянно ходеше в командировки, а у дома не се говореше нищо друго, освен за ново бебе. Децата да не са вази, да си купиш нова от магазина като старата се счупи? Една вечер той бръкна в чекмеджето ми за бельо и намери там хапчетата ми. Не е глупав, веднага разбра какви са. Хвана ме, затисна ме до вратата и насила ми свали дрехите. Започна да ме налага с кожения си колан по гърба, бедрата и задните части. Би ме жестоко. На сутринта ми взе телефона и ключовете и ме затвори сама вкъщи за четири дни. Когато се прибра ми каза, че е оженил за мен, за да стане баща, и баща и ще стане. Опитах с думи, със сълзи, с молби, но нищо не помогна. Накрая той ми изви ръката ми зад гърба, смъкна бикините ми с другата си ръка и ми закрещя, че ща, не ща, ще ми направи бебе.
На следващия ден ме потърсиха по телефона и ми съобщиха, че баба Доша е починала. С последните си пари си купих билет за влака и отидох на погребението.
Хванах се, че съм се втренчила в една точка. Зяпах оливерника. Много ми харесваше красивата стъклена бутилка с коркова тапа, в която държаха зехтина. Помислих си, че трябваше да купя такива и за вкъщи. Храната изстиваше, затова опитах пилешкото. Месото беше крехко, сочно, топеше се в устата, но беше безсолно. Огледах се. Сервитьорката се беше прибрала на хладно вътре, а на терасата имаше само още две двойки. Станах, за да заема сол от съседната маса, но никой не ми обърна внимание. Оставих я обратно я също така незабелязано.
Ангел ме намери на погребението. Не каза нищо. Хвана ме за ръката, а след като всички се разотидоха, ме натика в колата и ме върна във Варна.
Знаете ли какво е да си жив мъртвец? На вид изглеждаш като всички останали, но вътре в себе си си кух и празен като О-то в Бог. Спасяваш се от болката с апатия, а апатията те убива. Хора и събития те отминават без да оставят белег. Днес прилича на вчера, утре прилича на днес. Светът е като акварелна картина полята с вода. Всичките й прекрасни цветове изтичат и се стапят, за да оставят само сивота.
Година бродих вкъщи като сянка. Ангел ме дебнеше на всяка крачка. Беше ми все едно дали си ляга до мен, дали изобщо се прибира у дома. Безразличието ми само още повече го озлобяваше. Така и не забременях повече. Случайно разбрах, че си има любовница. Приятелка ги видяла да се натискат в някакво заведение. Казах му, че знам за нея, а той отговори, че дете ще има без значение коя е майката.

От този ден нататък той превърна живота ми в същински ад. Няма как да се издържам сама, а мъжът ми разчита на парите си, за да ме контролира. Дори за продуктите за вечеря трябва да правя списък с цени, а после да му представя касовите бележки за осребряване. Ангел ми избира дрехите, а аз съм принудена да обличам онова, което той иска, без значение дали ми харесва или не. Нося поли за стотици левове, а нямам и петдесет стотинки да си купя вафла.
И сянка не остана от приказната ни любов с Ангел. Опитвам се да си спомня за времето, когато бяхме само две души, копнеещи за близост, когато пламенно се любехме по цели дни и нощи. Толкова отдавна беше, че вече се съмнявам, че някога е било. Единственият образ в съзнанието ми е лицето на мъжа ми, изкривено от злоба докато ме бие. Колко време ни отне от болката до омразата? Какво стана с безценните ни спомени? Имало ли е изобщо нещо истинско между нас или ни е обхванала пълна амнезия?
Не издържах. Искаше ми се, ах само как ми се искаше да се махна от него! Обаче къде да отида? Не мога да се върна на село в старата съборетина. Там живеят натъпкани три семейства, а през зимата се отопляват с тенекиена печка от Първата световна война и спят на издънени дюшеци. Няма поминък там, с какво ще се препитавам? В града без образование най-много да ме вземат за продавачка или сервитьорка. С 300-400 лева на месец сама жена не може и квартирата си да плати. Ето защо останах при него, затворница на брака и на съдбата си. Радвам се на красиви дрехи и страдам от грозно отношение. Живея в този райски палат на центъра на Варна, задния двор на Ада.

Една вече плахо намекнах на мъжа си за развод, а той ме повали на земята и пак ме преби. Докато ме риташе, ми крещеше, че бракът е за цял живот или докато сам реши. После ме остави и излезе. Заключих в банята и извадих бръснарско ножче от старата дървена кутия. По-добре ужасен край, отколкото ужас без край, помислих си и посегнах да разрежа вените на китките си. Върхът на ножчето пусна капка алена кръв на бялата ми кожа. Това най-сетне ме събуди от дълъг сън. Нямам още 30 години дори. Не ми се умира. Искам да живея. Искам, искам да живея…
“Обричаш ли се да му бъдеш вярна и да бъдеш до него в добро и зло, в здраве и болест, в богатство и бедност докато смъртта ви раздели?” Това са думите от църковния сватбен ритуал. По време на венчавката мислиш, че щастието ще продължи вечно. Откакто разбрах, че това е лъжа, отново и отново се връщам на тези думи. Докато смъртта ни раздели… но чия смърт? Смъртта на какво? Към брака те водят любовта, нуждата от взаимност и подкрепа. А какво се случва, когато те си отидат? Важат ли брачните клетви, когато умре любовта?
Усмихнах се криво. Лъскав ресторант, а държаха оливерника си мазен и полупразен. Хванах запушалката на стъклената бутилка за зехтин през салфетката си. Налях вътре малко мазнина и отново поставих тапата отгоре.
Баба Доша ми липсва най-много на целия свят. Жадувам за прегръдката й, за нежните старчески пръсти, които сплитаха косата ми. Тъгувам за обичта и грижите й. Те никога няма да се върнат, но този спомен пази огънчето на живота ми. Добре ми казваше да не се женя още студентка за мъж с 15 години по-възрастен от мен. Твърде късно разбрах колко права е била баба. Попипах шията, където до вчера висеше малкото златното кръстче. Нямаше го вече. Тази сутрин го бях дала в една заложна къща срещу двадесет лева.

Наближаваше шест и половина. Изядох и последната хапка от пилешкото и махнах на сервитьорката за сметката.
- В брой или с карта?
- В брой – усмихнах се аз и пъхнах новеничката банкнота при сметката.
Оставих на момичето два лева бакшиш и прибрах останалото. Преди да си тръгна, се обърнах един последен път към масата, на която отново беше сложена табелката “резервирано” за следващия клиент в седем.
Познавам мръсника. Така добре го познавам. Ще се появи под ръка с новата си любовница точно с десет минути закъснение. Той ще я омая с чаровната си усмивка, а тя ще му мърка любовно. Както винаги, Ангел ще си поръча най-скъпата салата с морски дарове и ще я полее обилно със зехтин. Даже сам ще пъхне някое парченце октопод или чери домат в устата на любовницата си. Вечерта на път за хотела ще им стане лошо, но вероятно ще го отдадат на мидите и топлото августовско време. Скоро ще им мине, а те, успокоени, ще правят каквото правят двама похотливци сами в хотелска стая. Изобщо няма да им хрумне, че докато се чукат, отровата необратимо разрушава телата им.
Мислеше, че ще ме уязви като направи пред мен резервация на висок глас по телефона за хотел и ресторант. Вместо това ми беше дал отдавна чакана възможност. Откъде да знае Ангел, че освен на билки и треви, баба Доша ме беше научила на гъбите. Често ги виждахме в гората, малки гъбки със жълтозелена гугла като печурки. “Само че не са печурки,” казваше строго баба. “Зелени мухоморки са това. Надалече бягай от тях, Диме! Най-коварните гъби са те. Като разбереш, че си отровен, вече е късно. Ей толкоз, едно парченце да отхапеш и след три дни си отиваш. Бай Либен, на Славчо дядо му, от тях се спомина.”
Откъде да знае моят демонът, че зелени мухоморки растат и по Аладжа Манастир или че от месец кисна няколко в едно бурканче със зехтин на тъмно под леглото ни.
Сега ми остава само да се прибера у дома и да чакам. Като полицията дойде да разпитва след дни, сервитьорката едва ли щеше да си спомни нещо за жената с тъмната къса коса, освен че е яла пилешко със сметана и гъби и е платила в брой. Само ще си каже, че е излязла голяма късметлийка, че не си е поръчала салата.
Веднага след погребението на Ангел и любовницата му ще откупя кръстчето на баба Доша. Кълна се, че вече ще следвам съветите й. Първо щеше да уча и ще си поживея, а чак после ще мисля за женене.


Благодаря на zebaitel за безценната помощ! :)