Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Vrytka
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14027

Онлайн са:
Анонимни: 375
ХуЛитери: 3
Всичко: 378

Онлайн сега:
:: stanina
:: Lombardi
:: Albatros

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2022 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСтуд в Мадрид (8)
раздел: Романи
автор: petia_bozhilova

Трета част
II
Мара

Мара излезе от изхода на метро Монклоа и разпъна чадъра. Делян ѝ беше казал да хване автобус до болницата, но нямаше смисъл да чака само за една спирка и да се чуди къде да пъха сгънатия мокър чадър. Една разходка под ситния дъждец щеше да ѝ дойде добре след близо осем часа седене пред компютъра.
Два амбулантни павилиона на самия изход привлякоха вниманието ѝ. Бурканите с мед и кашкавал на витрината на единия не ѝ бяха интересни. Нищо не струваха пред тези, които правеше дядо Биньо, техният съсед на село, който цял живот гледаше пчели и овце. Майка ѝ беше донесла и вече трета седмица закусваха по български. Семплите дълги бели рокли от плътен памук на другия павилион обаче я залепиха за него.
–Ето, това е роклята, с която ще се явя на интервюто!-посочи тя на младежа зад щанда.
–Разбира се, сърце мое!-скочи той и със светкавичен жест свали избраната от нея дреха от закачалката.-Това е твоят номер, убеден съм, но ако не ти стане-утре ми я носиш, няма проблем...
Мара се усмихна. Как подскачаше първата година, когато всеки втори продавач на улицата ѝ казваше „сърце мое“, „живот мой“, „любов моя“. Дали и в САЩ бяха толкова щедри да мили думи? Не знаеше, но скоро щеше да разбере.
–На интервю за работа ли ще се явяваш, мила?-поддържаше огъня“ мургавия къдрокоско, докато сръчно увиваше пакета.–Защо не дойдеш да работиш за мен? Аз ще върша всичко, ти само ще стоиш, да ти се радвам
–Ами не- усмихна се Мара и извади портмонето-Спечелихме с моя съпруг Зелени карти и трябва да се явим на интервю в посолството на САЩ. Само да ни одобрят и заминаваме!
–Аз съм те одобрил от един поглед, принцесо!-ухили се младежът и ѝ подаде пакета. Късмет и на теб и на оня щастливец, мъжа ти! И ако размислиш– тук съм!
Мара се усмихна широко, махна с ръка за сбогом и зави с чадъра нагоре по улица „Исак Перал“. Само след минути продавачът щеше да е забравил своята „любов“ и щеше да се усмихва да другата клиентка. Тя също щеше да забрави случката, разбира се. Хубавото настроение от разменените мили думи и усмивки обаче щеше да остане.
–Такива испански глезотии в Ню Йорк нямаме.-щеше да каже Дидка довечера на Скайп-Тук а абсурд да занимаваш първия срещнат с личния си живот. Това южняшко мотаене по улиците –също. В нашия квартал дори тротоари няма, така, че се настройвайте още от сега.
Мара подмина сградите на университета „Комплутенсе“. За неговия двор беше залепен незастроен парцел, обрасъл с буйна трева с цъфнали червени макове из нея и оградена с тел. В горния ъгъл на парцела, до самия тротоар бяха мушнати две големи бели пластмасови кутии. Едната беше препълнена с храна за животни, а другата-с вода. Мара се усмихна и погледът ѝ „затършува“ из тревата. Ето ги-едно, две, три...седем котета. Сигурно бяха много повече, при тези щедри грижи на целия квартал те сигурно си живееха като феодали в тоза заграждение. И това беше Испания.Дали и това беше глезотия за свръхзаетите американци? Не, едва ли! В противен случай нежната, обичлива Дидка, която и комар не убиваше, ка щеше да издържи там? Те издържаха седем години вече и сега чакаха тях...
Една линейка мина с виеща сирена край нея и тя ускори крачка, сякаш да я настигне. Болница „Хименес Диас“ беше съвсем наблизо. В какво ли състояние беше Николай, или Бат’ Колю, както го наричаха всички? Делян беше с него от три сутринта още, когато го извикаха от Бърза помощ. Уж нямаше опасност за живота на колегата му, а мина обяд и той още е при него. Добре, че в болниците в Испания може пре целия ден да се влиза при болните. Нямаше търпение да стигне до стая 5520 и да го прегърне. Не Колю, разбира се, а Делян!
Качи се в асансора със свито сърце и желание час по-скоро да се измъкнат от това място. „Като отидеш на дискотека, то се струва, че целият свят се е натъпкал там и танцува. Като влезеш в болница ти се струва, че задрав човек на крака няма...“

***

–От Бат’ Кольо едно нещо искам да запомните, деца мои: никога и при никакви обстоятелства да не се разделяте! Раздели ли се едно семейство, пиши го умряло!
Мара седеше на единствени стол до болничното легло, поглеждаше ту проснатия мъж на него, ту съпруга си и хапеше бузите си отвътре, за да не говори. Отвореше ли уста, щеше да „награби“ лежащия мъж заедно с маркучето на системата, забито с игла във вената му и двете пластмасови торбички с течност, закачени на металната стойка. Какъв е омекнал сега и какви сладки медени ги приказва! А при редките им срещи с него и Катерина, неговата съпруга, той се беше държал отвратително с женицата.
–Да си уважаваш жената, моето момче-обърна бледото си лице към Делян, който, застанал прав до Мара, усърдно пишеше нещо на телефона.-Къща без жена огън да я гори, викаше дядо едно време. Сега разбирам колко прав е бил старецът!
Делян кимна разсеяно с глава, набра някакъв номер и излезе да говори в коридора, за да не смущава другия болен зад пердето, което делеше болничната стая на две.
–Къде е Катето?-не се стърпя Мара-Защо вдигна посред нощ Делян, а нея я няма?
–Замина си, проклетницата!-изръмжа мъжът, който до преди миг ги лееше по мед и масло.- Заряза ме на най-големия зор.
–Извинявай, но аз на нейно място отдавна да съм го направила-скастри го тя-Ти, колкото пъти сме се събирали, все за любовниците си разказваше...пред нея, в лицето ѝ! Защо не викнеш сега тях, като те е свил бъбрекът, ами търсиш...проклетницата?
Гневът ѝ стихна така,както беше изригнал. Седна на стола и помилва дръката, в която беше забита иглата.
–Извинявай.
Мъжът протегна свободната си ръка и бащински я потупа по пръстите:
–А аз бих ти стиснал ръката, моето момиче!-каза той сякаш на себе си и извърна поглед. –Щото си честно и в червата! Честно и огнено, няма шест-пет при тебе! А оная, моята, не е никаква! Аз за нищо не ставам, бе момиче, от години само на приказки поебвам...и на псувни, разбира се, ама то се не брои. Мислиш, че момчетата от бригадата не го знаят ли?
Мара усети, че се изпотява и разкопча горното копче на ризата си.
–Какво общо има това с държането ти към Катето?
–Ами това, твоето Кате пред очите ми изреди поне трима за пет години...ей тъй, тихичко. Сега, като разбра, че обектът ни свършва и Алваро е пред фалит и нищо няма да плати, си замина, че майка ѝ... вдигнала кръвно.
–Не искам да слушам повече това? Ако имаш нужда да ти донесем храна, дрехи , лекарства, кажи, но отказвам да те слушам!
Мъжът най-неочаквано се захили така, че коремът му се затресе под тънкия чаршаф.
–Тя ако знае, че започваме друг и ще имаме и извънредна заплата за август, веднага ще ми кацне на рамото. Ама този път не е познала...Веднъж да мине това чудо, друг човек ще съм вече!
Мара скочи решително от стола и погледна към затворената врата.
–Хайде върви-затвори очи мъжът- Господ да е с вас! Добро момиче си ти. Една такава осичка да имах, и аз човек щях да бъда сега, не говедо...

***
–Извинявай, че те разкарах в този дъжд, миличко-гушна я Делян и натисна копчето на асансьора–Нямаше как да си дойда, а зная от колко време чакаше тази пиеса с Конча Веласко.
–Ти извинявай. За мен беше полезно. Покрай интернета и филмите не забелязвам какви драми се играят край мен...Ще се оправи ли Кольо?
–Бъбрекът ще се оправи, до две седмици сигурно ще се върне на работа. Има нещо друго, обаче, което никой не може да му върне.
Една усмихната жена с бяла престилка и знака на Червения кръст на ревера ги спря в коридора на приземния етаж.
–Бихте ли дарили кръв, господа?
–Аз съм дарил преди две седмици-поклати глава Делян.-А съпругата ми се страхува...
–Не се страхувам-прекъсна го решително Мара.-Само ще те помоля да ми държиш ръката.
–Ами пиесата?
–Каква пиеса, миличко? Ти едва стоиш на краката си!
–Права си...сигурно на втората минута щях да захъркам. Но това твое решение ме смущава. Защо точно тук е сега?
–Не зная, но ми се струва, че е нещо важно. Моля да бъдеш до мен.

***
–Мара Илиéва?
Двамата се сепнаха и скочиха на крака.
–Не можете да бъдете кръводарител, госпожо.
Мара усети как краката ѝ се разтрепериха и ако не беше силната ръка на Делян, щеше да се свлече обратно на кожената пейка.
–Няма нищо страшно, Госпожо!
–Тогава защо?
– Честито!– усмихна се уморено бялата престилка.– Анализът на кръвта ви показа, че сте бременна. Моля да се обърнете към личния си лекар за по-нататъшни указания.


Трета част
III
Дона


–Нали ще ми държиш таблета, мамо?
Дона пъхна тънкия таблет в бездънната си торба, която носеше безропотно на рамо. Детето изтича напред и залепи чело на една пролука във вратичката, скована от тънки дървени летвички. Над нея пъстрееше голям надпис „Забавление във Фермата“. Добре, че и тази атракция на парка беше затворена в момента, както и разходката с пони! Мяо Син като нищо щеше да се качи с Верчето на влакчето и щяха да ахкат и да охкат колко е интересно. Половин час вече се влачеха в парка и те двете, плюс кучето в добавка правеха само това. И се вряха където им падне. И се цапаха до ушите. Френският булдог Роки от бял на черни петна беше станал сиво-кафяво-зелен, белееше само бялото на очите му. В подобно състояние бяха и белите клинове на тази чудата Мяо син и на Верчето. На Кристалчето, както я „прекръсти“ чудатата китайка. Добре поне, че не започна да ѝ развива теории за кристалните деца, че както я болеше, ѝ беше само до това.
Дона въздъхна и намести торбата на рамото си. Не ѝ се вървеше, болката беше убила в нея всякакво желание за разходка. Нямаше как, трябваше да издържи до край, за нейно добро беше. Предната вечер беше твърдо обещала на чудата си приятелка да мълчи. Сама беше настоявала да дойде колкото може по-рано. Причината беше, че от седмици се въртяха с Олег в някакъв омагьосан кръг: детето, работата, кризата, сметките, нейната болка в таза, неговите болки в гърба. Прегледи, изследвания, болезнени инжекции...Олег категорично беше отказал операция, но болките се засилваха. Добре, че беше приел да им гостува „една нестандартна личност с нестандартни методи на лечение“ Дори се зарадва, светнаха му очите, което я бодна леко. Явно и двамата имаха нужда да си поговорят с някого с различен начин на мислене. Проблемът беше, че този някой имаше и коренно различен начин на действие!
–Ще ви гостувам при едно условие.–беше ѝ заявила чудатката.- Искам един ден пълна свобода!-Оставяш ме да правя каквото си знам и както аз си знам и със съпруга ти, и с детето. Ти само слушаш и мълчиш. На другия ден правим разбор на занятието.
Погледна двете фигурки, надупени и сврели любопитни глави в пролуката на оградата и неволно се засмя. Приличаха на мама квачка и пиленце. Нейното пиленце.
Трънчето в ляво отново я бодна лекичко. Това ли беше нейното сериозно Верче, за което всички казваха, че изглежда мноооого по-зряло от връстниците си. Че друг път с въже да я вържеш, не можеш да я закараш на разходка в парка с мама и татко! А техният Парк Европа беше нов, атрактивен, заслужаваше внимание. От цял Мадрид идваха да му се насладят и да си починат в него. За няколко часа всеки, дошъл тук, можеше да си направи чудесни снимки с умалените статуи на Давид на Микеланжело и с Малката Русалка, да мине под Айфеловата кула и под Тауър Бридж, да зърне кулата на Белем и устието на р.Тахо... Предният ден Дона грижливо беше приготвила материали с план на парка, кратко описание на всеки паметник и неговата история. Принтираните страници лежаха на дъното на торбата ѝ, но Мяо син им обърна толкова внимание, колкото би им обърнал и Роки. Те и на самата Дона обръщаха толкова внимание, колкото и на листовете...
–Много се заплесвате-не се стърпя тя - Всеки момент може да завали отново, а сме още в началото.
Русата опашка на Верчето щръкна неодобрително:
–Днес няма да вали! Мяо син е направила магия за хубаво време.
–Ако може да направи магия и да не ме боли тазът...-измърмори Дона.
Китайката се изправи, взе каишката на Роки от ръцете на момиченцето и нареди:
–Сега, Кристалче, иди ей там до павилиона и си купи един голям сладолед. Искам да кажа нещо на мама насаме. Като станем готови, ще те извикаме.
Извади от раницата си един голям найлон, застла грижливо влажната пейка, извади телефона си и го пъхна в ръцете на Дона:
–Сега искам да видиш копие на рентгенова снимка на моя таз от преди тридесет години. Правена е в болницата, няколко дни след раждането на първото ми дете.
Дона смръщи вежди. Малко ли ѝ бяха нейните рентгенови снимки, цял албум имаха в къщи с Олег. Взе апарата, погледна екрана и ръката ѝ затрепери.
Вдигна въпросителен поглед към Мяо син. Големите, красиво гримирани тъмни очи я гледаха сериозно под красивите извити вежди.
–Знаеш ли аз през какво съм минала?-заговори тя тихо, но толкова строго, че по гърба на Дона полазиха тръпки.-Четири жени бяхме в болничната стая, всички на подобен хал. Ставахме от леглата по моя команда. Нареждах им :„Сега ще пикаем!“ и започвахме да се надигаме. Двадесет минути ни трябваха, засичала съм по часовник! Двадесет минути, за да можем да станем и да се изправим и да пикаем прави, като кобили. Пикаем и плачем от щастие.
Дона извърна поглед от тъмните очи, които дълбаеха в нейните като свредел.
–Нямам твоята воля, Мяо син-промърмори тя.
–Любов нямаш!-отряза я китайката- Ни любов, ни вяра! Един страх е останал само в тебе! И ревност!
Дона сведе глава. Права беше за ревността тази китайка...
–Ти представа нямаш колко си силна! И какви поразии можеш да правиш, като насочиш силата си в погрешна посока!
–Обещала съм днес да слушам, без да ти възразявам-усмихна се Дона.
–Добре, поне, че още умееш да мислиш! Иначе изобщо нямаше да дойда. А сега ставаш и се усмихваш, че детето иде! Не ми пречи с безверието си. То ми вярва.

***
След три часа обикаляне, което се стори на Дона двудневно, мръсните, кални туристи влязоха в зоната за пикник
–Половин час почивка-обяви китайката и смъкна раницата от гърба си.-Че сме гладни , а може и да завали! Магията ми срещу дъжд няма да действува цял ден, я!
Измиха си ръцете на чешмичката и седнаха. Имаше и дървени маси с пейки около тях, но Мяо син постла вълшебното килимче, т.е-найлона и всички се подвиха крака на него. Дона отбеляза със задоволство, че Верчето изяде два сандвича без да се намръщи и без да рови в тях като кокошка и да изхвърля „гадните“ работи. Дори само за това да бяха дошли, пак си струваше.
–Вижте, вижте! –извика детето с пълна уста и посочи нещо в храста до тях.Пеперуда! Колко е красива!
Дона погледна натам и ахна. От години не беше виждала толкова пъстра пеперуда с такива странни рисунки по нея.
–Искаш ли да направим едно вълшебство с нея, Кристалче.-подхвърли нехайно Мяо син и си отчупи голяно парче шоколад с лешници и стафиди.
–Искам!-подскочи детето и сините му очи светнаха-Направи ми още едно вълшебство, моля те!
–Не ви стигнаха цял ден-промърмори под носа си Дона.
–А-а-а-а, сега ще го направиш ти, Кристалче! Аз ще си хапвам и ще те гледам.
Мяо син лапна вкусното парченце и примижа от удоволствие.
–Ама аз ще мога ли?
–Ще можеш, разбира се! Нали си Кристалче, пък и на вълшебно килимче си седнала! Хайде сега, искам да станеш куче като Роки и да видиш пеперудата. Виждаш ли я?
Детето кимна с глава.
–Ами да. Голяма и ...има шарки, но безцветни.
–Сега стани пеперудата.
Сините очи на детето потъмняха. Роки изскимтя, скочи към него и го близна по лицето. Детските ръце го прегърнаха и го притиснаха до гърдите. Дона се наведе като орлица и прегърна и момиченцето, и кучето. Сърчицата им тупкаха под пръстите ѝ.
–Какво стана?-попита стреснато тя и изгледа начумерено китайката, която гледаше отстрани и дъвчеше.
–Мамо!-изхлипа детето.-Аз...не бях пеперудката! Бях кон! Стар и уморен кон. Изоставиха ме в полето...
Дона сложи устни на челото ѝ. Нямаше температура, не бълнуваше. Какви бяха тези странни думи?
–Много стопани на коне в Андалусия в момента ги изоставят в полето. -отговори китайката на немия въпрос в очите ѝ- Не могат да ги гледат повече поради кризата, жал им е да ги убият. Оставят ги на волята Божия.
–Дори и така да е, как го видя моето дете? Да не сте извадили някоя циганска кристална топка тук, без да забележа?
– Обикновено разширяване на съзнанието. На едно ниво всички сме свързани, мила. Но ти трепериш от страх, нали?
–Разбира се!-отговори твърдо Дона.-Става въпрос за детето ми. Настоявам веднага да прекратиш тези опасни експерименти!
–Волята на майката за мен е закон.-каза простичко Мяо син.-Щом настояваш, спираме и се прибираме у вас за масажа на Олег. Или и за него те е страх?
–Аз искам да купим този кон, мамо!-проплака детето в прегръдката ѝ
–Само кон ни липсва в апартамента!-ядоса се Дона не на шега.-Купете си Мяо син една къща на село и си гледайте там каквото си искате. И без това баща ти все за нашите Родопи говори, сякаш пъпът му е хвърлен там!
Детето се измъкна от здравата ѝ прегръдка и се изправи пред Мяо Син, която невъзмутимо си дояждаше шоколада. Нежно, крехко, сякаш цялата му сила бе отишла в очите му и се бе превърнала в желание.
–Можеш ли направиш така, че да си имаме къщичка за коня, Мяо син?
–Ти можеш всичко.-усмихна ѝ се сериозно китайката.-Само искай толкова, колкото можеш да носиш на твоите раменца! И да е за добро на всичко, което си...
Затова сега, ако майка ти разреши, отиваме в едно павилионче на ONCE и ти вземаш билет от лотарията, която се тегли днес.

***

–Ако можеш, спасявай ме, слънчице! Китайски, български, какъвто щеш масаж ми прави, само ме излекувай! Оставям се с в ръцете ти, чек...какъв каза, че е бил дядо ти?
Дона го погледна в лицето и сърцето я прободе (за кой ли път днес!) Милият Олег, челото му беше стегнато от болка, но въпреки това усмивката му беше широка и топла. Не можа да сдържи порива си, гушна се в него и го целуна.
–Охо!-ухили се той и я стисна в прегръдките си.-Ти май и нея нещо си лекувала, Мяо син! Още една такава целувка и ми се струва, че няма да имам нужда от твоите масажи днес...
–Няма да стане!-отряза го китайката и остави рентгеновите снимки настрана. –Оставяш си двете момичета тук , в хола, да гледат телевизия и идваш с мен в спалнята! Дядо ми беше първият чекръкчия на село, миличък! Сега ще разбереш какво означава.
–Ще боли ли?-погледна я тъжно Дона.
–Него и сега го боли, момиче. Нерв има притиснат, ще боли и още как!
–А ще можеш ли сама да...
Мяо син изпъчи кръглото си коремче сложи заканително ръце на кръста:
–Я кажи от какво те е страх сега? Нали няма да му разширявам съзнанието, масаж ще му правя на човека! Или трепериш да не му разширя нещо друго, а?
Дона се изчерви и хвърли поглед към детето. Добре, че то не ги слушаше, а милваше някаква хартийка, свита на дивана в пухкавата си пижамка.
–Предавам се-вдигна тя ръце.-От днес всеки да прави тук, каквото иска.
Взе си душ и облече мекия, топъл халат. Седна до детето свали на лаптопа снимките, които беше направила днес в парка и започна да ги разглежда. Какъв необикновен ден!
Детето се мушна в прегръдката ѝ като коте. Мократа му косичка миришеше на шампоанче.
–Може ли да отворим интернет, мамо?-помоли то-Да проверим номера на моето билетче.
Дона влезе в страницата на ONCE, изписа петте цифри в белия правоъгълник и кликна на „ проверявам“.
Билетът печелеше сумата от 35 000 €.

(следва)


Публикувано от aurora на 19.07.2013 @ 12:56:44 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   petia_bozhilova

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

Снежинка на конци
автор: elsion
329 четения | оценка няма

показвания 28254
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Студ в Мадрид (8)" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Студ в Мадрид (8)
от anonimapokrifoff на 19.07.2013 @ 16:05:32
(Профил | Изпрати бележка)
Леле, добра печалба! Искам и аз! Къде е сега китайката?


Re: Студ в Мадрид (8)
от petia_bozhilova на 19.07.2013 @ 16:35:35
(Профил | Изпрати бележка)
Ох, Анониме! Епизодът е по действителен случай, но истинската развръзка е такава, че става повече за твое произведение. Китайката, която между другото си се прибра в България, има дългогодишна приятелка украинка във Валенсия. При едно гостуване преди десетина години тя кара момченцето, което тогава е на десетина години и я смята за магьосница, да си купи билет от лотарията. Печалбата е десетократно по-голяма от тази, която аз дадох на моето Верче. Какво става след това? Купуват чудесно жилище в града, в което и аз съм гостувала, но семейството се разпада, съпругът сменя любовници, жената гази в депресии, синът на 14 години е изключен от всички училища във Валенсия..За това кой с кого преспива дори не ми се намеква.Сега нямат нищо и жената живее при една баба, която също я прави луда и работи за да се издържа.
„Искайте само толкова блага, колкото можете да носите“(сещаш се кого цитирам по памет)
В този смисъл моите герои са наистина скучни :)))

Благодаря ти, знаеш колко ценя мнението ти!

]