автор: admiral

Панаирите са изнурителна работа.
И за посетителите.
Уж цял ден само мааш небрежно гащи, ама късния следобед, когато пуснат кепенците, си като бит с мокър парцал по главата. Ищах нямаш за нищо, освен за малко тишина и качествен релакс.
     Понеже не ми е сефте, се погрижих овреме за това последното. Още щом шефът каза, че тази година мене ми се пада честта да ходя на панаира в Нюрнберг, предприех необходимите организационни мерки. Мисълта след служебните задължения да посещавам музеи, галерии или пазарища я отхвърлих още преди да ме споходи. За отмалели крака и плюски по ходилата има само едно подходящо културно мероприятие:
     Бира!
     Бавария е страната на бирата, не единствената, но широко известна, там бира да искаш. Да, ама аз сега няма да смуча известните марки, които можеш да си викнеш в кой да е край на световната география. Нееее, исках да е нещо локално, нещо специално, като за инсайдер, така да се каже. Влязох в интернета, но там за малко не се удавих в бира от рекламите. И всяка една беше най-добрата, най-специалната, най-по-въобще-изобщо...
     Не, тая няма да я бъде, стига съм ставал жертва на маркетинговите мошеници. Трябваше ми човек на място. Сетих се, че в любимия ми форум има юзърка подвизаваща се в околността на Нюрнберг и тутакси влязох във връзка:
     „Я кажи някоя добра бира от там!”
     Отговорът дойде за по-малко от 24 часа:
     „Пиразер! Има я само в Нюрнберг. Любима ми е”
     Ашколсун, мъжко момиче, конкретен въпрос – конкретен отговор. Жалко, че се оказа този ден в разход, та нямаше да можем да обсъдим заедно предимствата на локалната бира.
     Денят първи си беше натоварителен както винаги. Изложителите още бяха свежи и динамични, с лъснати обувки и хищни погледи. Хвърляха се като хиени върху всеки, имал неблагоразумието да се спре макар за милисекунда пред техния щанд. Изкуството на опитния посетител се състоеше в това, ходом да прецени с един поглед, дали изложените модели го интересуват и ако ли не, да ги отмине още преди напористият изгладен бизнес костюм да му пресече пътя.
     Успях все пак да свърша работа, раздадох една шепа визитни карти където трябва, и малко преди залез доволен се потътрих към хотела. Сега едно душче и после някъде на тефирич пред халба Пиразер... Панаирът така беше изстискал жизнените ми сокове, че мисълта за глътка хладен кехлибар ме обгърна като милувката на морска вълна върху загоряла от слънцето кожа в горещ августовски ден. Така де, прочутият нюрнбергски замък мога да си го разглеждам и седейки отвън и попийвайки. За днес стига толкова съм трамбовал терена и аз съм хора.
     Приседнах пред първата кръчма която ми се изпречи в стария град.
     – Пиразер! – поръчах на дотърчалия келнер.
     – Тук сервираме само Андехс – сдържано ме осведоми той.
     Кимнах и станах. Не съм бил толкова път за да пия какво да е. На следващият ъгъл за всеки случай проверих първо окаченото в малка витринка меню. Нюрнбергските наденички се мъдреха там в какви ли не вариации, също така и леберкезе, ама Пиразер нямаше...
     Въпреки клетвата си този ден да не направя повече нито една излишна крачка, навъртях почти още толкова, колкото на панаира. Бях претърсил половината град за легендарната бира, когато пред една кръчма забелязах мъж на средна възраст, който беше излязъл навън да пуши. Беше по къси ръкави, та сигурно живееше наблизо, а периметърът на шкембето му свидетелстваше за известна компетентност на тема бира.
     – Къде тук точат Пиразер? – попитах, след като поздравих и се уверих, че е местен.
     – Е, на много места, тя си е наша бира – кимна той с горда усмивка.
     – Отлично! – зарадвах се аз. – Можете ли да ми посочите най-близкото.
     – Хм – зачеса се той по главата с ръката в която държеше цигарата, – в „Барфюсер” си имат собствена пивоварна, във „Вюрстхена” сега са минали на Ротбир, а пък в „Дойче кайзер”...
     Оставих го на тротоара замислено да разпределя цигарената пепел равномерно по оредялата си четина, прекосих улицата и се запътих към първата кръчма с маси на тефирич. Краката ми едвам ме държаха.
     – Какво точат тук? – попитах седящия срещу мене клиент.
     – Тухер – отвърна той, загледан в остатъците от бледата течност в халба пред себе си.
     – И как е тя?
     – Пие се... – вдигна рамене той.
     Безразличието на франките към течното гориво с което се наливаха ме довърши. Други бяха моите клишейни представи за тази част от света...
     От препускането цял ден така бях дехидрирал, че почти не усетих как метнах първата халба Тухер. Келнерът също се впечатли от скоростта, защото донесе втората без да съм казал гък. Бирата сигурно не беше лоша, но предвид ужасното фиаско да не намеря обетованата марка, почна да ми киселее. Даже прочутите нюрнбергски наденички, които си викнах ми се сториха прекалено постни.

     Следващият ден на панаира служебната ми мотивация беше спаднала чуствително. Изложителите също бяха позагубили спортната си форма и към края на деня спираха посетителите по-скоро по навик, отколкото с желание. Единствено азиатците демонстрираха известна издръжливост, препречвайки пътя на всеки гост доближил щанда им с бойния вик „бизнис кард!” и издояваха последните им запаси от визитки. Явно си отчитаха активността на панаира по броя събрани картички.
     Привечер се качих на влака и с удоволствие протегнах морни крака. В първата класа имаха даже интернет. Пуснах лаптопа и първото което вкарах в Гугъла естествено беше „Пиразер”. Най-голямата търсачка на света както винаги ме заля с количествена информация вместо с качествена. Брей, то даже и рок концерт на име Пиразер имало... Но все пак намерих без проблеми и бирата, и сайта на производителя. Едно весело камионче се клатушкаше в анимацията, а на края на пътя мустакат чичко надигаше халба, застанал до табела с надпис: „Едно малко селце в страната на франките, световно известно с добрата си бира”.
     Добре бе, господа, разбрах, че сте световно известни, ама къде сте я скрили тази бира!? Защо не ми дадохте да я опитам, щях да ви хваля надлъж и нашир. Или е токлова добра, че сами си я пиете цялата, егоисти неедни? В такъв случай направо си просите национализация. Докато заслушан в равномерното тракане на вагона взех да се унасям, ме споходи друга мисъл: Може пък тая бира въобще да я няма. Малко ли слухове, и безпочвени информации се носеха из нета. Колко му е някой садист съвсем преднамерено да създава потребност и да се кефи, като си представя гърчещите се ожаднели, как търсят и не намират благодатната мокрота.
     Пък и реално погледнато, кой ми даде интифата за тази бира? Един ник от форума, за който също така нямаше никаква гаранция, че съществува в реалния живот. Може пък и юзърката, както и бирата да са само виртуални, казва ли ти някой?