автор: Calli

Любовта ми към писането си остана от детството. Вече осъзнатото детство, в което в училище трябваше да започнем да пишем есета. Часът ми минаваше неусетно.
Не пишех чернови, защото нямаше време. Пишех заглавието и вече нищо не помнех. Мислите се лееха сами в думи и изречения... и ръката едва успяваше да ги запише. Философски и житейски теми, на които съучениците ми се смееха или не разбираха, още повече да разсъждават по тях. За мен писането не беше трудно. Просто сядах с един бял лист и превръщах мислите си в думи. Естествено това са били някакви плахи опити за проза. Неоформена и сурова. Времената бяха такива, или пък просто си търся оправдание за това, че живота ме грабна и спрях да пиша. Университет, мечтана професия, любов, семейство, деца, проблеми...

Каквито и да са били причините, няма да ги споменавам, а и не мисля за това, защото не търся оправдания дори и пред самата себе си. Най- голямата грешка може би в живота ми е това, че спрях да пиша. Сега като се замисля: Грешка или не...може би точно така е трябвало да стане.

Преди около година и половина ми се прииска да запиша нещо. Седнах пред лаптопа и започнах. Не прочетох после какво бях писала, но самия акт на писането ме накара да се почувствам толкова свободна. Излях чувствата си на монитора и затворих документа. Станах и душата ми летеше, а усмивката не слизаше от лицето ми. Нирвана! Как човек да устои на това изкушение.

“Единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш.”- е казал великият Оскар Уайлд.

За мен е върховно изкушение да пиша. Отдадох му се...но не се отървах от него, напротив- пристрастих се. Почувствах се силна. Научих се да контролирам въображението и мечтите си. Можех да се пренеса навсякъде и чувствата не отстъпваха по нищо на чувства от реалния живот. Понякога сивото ежедневие ни смачква и нищо не можем да направим. В света на пишещия това не може да се случи. Пишещия притежава сила, която го прави недосегаем за външния свят, когато иска да се скрие и обичан от всяка жива твар по Земята, когато се гмурне в света на въображението. Минало, реалност, бъдеще...кой може да те спре да отидеш където си пожелаеш? Сила, която опиянява и оставя душата емоционално задоволена.

Сега пиша. Не съм писателка, още по- малко професионалист в тази област. Оприличавам се може би като творец, т.е. създавам "нещо", казано на прост език- драскач. Представете си нещо сега:

Седи човек. В къщи на масата. Тихо е. Той гледа в нищото. Мислите му се блъскат в главата. Дали са тревожни, уплашени или радостно възбудени няма значение. Пред него лист хартия и молив. Заглежда се в молива и го хваща с пръсти. Насочва ръката си към белия лист и започва да рисува нещо- черта..., окръжност..., фигура...Мисълта му продължава начертаната си посока- лети и се блъска в невидими препятствия, преодолява ги неусетно или се забавя при трудните моменти. Ръката на драскача повтаря за пореден път линиите на фигурата. Те стават дебели и грозни, докато не започне да чертае новата фигура. И така докато не остане празно място на белия лист. Времето му свършва. Става, смачква листа с ненужните никому драсканици и го хвърля в кофата за боклук....

Може би аз съм "драскач", който вместо да чертае фигури облича мислите си в думи. Вместо да повтаря една линия докато стане дебела и грозна, чертае нова. Вместо да смачква после листа и да го хвърля в боклука, го прибира грижливо в папка и когато той "узрее" и стане готов за чужди очи, го облича в рамка и излага на показ. Ако този изписан лист докосне душевността на дори и един читател, удовлетворението е пълно.

Искам това, което пиша да докосва, да разплаква, да ядосва, да усмихва... Да предизвиква мечти, копнежи, надежди... Да кара въображението да лети и да приземява с трясък тези, които не са слизали на земята отдавна.

Белият лист не казва нищо. Изпишеш ли го, може да преобърне света ти...

..........................
01.05.2013

...............................................
Дани Паскова- Кали: Блог:
http://callisto01.blogspot.com/
Фейсбук: Кали. Лично творчество. Разкази
http://calli.blog.bg/