автор: typa

И ето, че отново, безкрайно съм самотен
и пак се лутам вяло, без посока.
И разумът ми пак е фатално безработен,
а бездната в сърцето - по-дълбока.
И пак пресичам улиците стари,
сърдито подминавам всяка сграда.
Паважът под краката ми ме пари,
а хората навяват ми досада.

И ето, че отново светът е неграмотен
и сякаш не разчита моя спомен.
Политам нависоко, над хиляди животи.
Сред тях съм тъй безплътен и бездомен.
Какво ли през ума ми не минава,
сега съм уморен, горчив и беден.
И всичко покрай мен ме угнетява.
Изпитвам гняв – безпомощен и вреден.

И ето, че отново, изгубил своя корен
във времето, по пътя сух и прашен,
така и не успявам сега да отговоря
дали съм примирен или уплашен.
Вулкан от страсти яростно прелива,
разбива се в брега на мисълта ми.
Гневът ми постепенно си отива,
а болката пленява гордостта ми.

Едва ли има нещо тук, в момента,
което би могло да я разсее.
Ужасно ненавиждам сантимента.
Не искам нищо, само ми се пее.