автор: durak

Да напиша днес поема аз реших.
К’во пък толко! Нижеш стих след стих.
Седнах и подострих си молива,
сбръчках чело и разроших грива.

Бях готов, напет, решим,
но в главата ми се спусна дим.
Викам, к’во бе, почни някак,
все ще я подкараме нататък.
Почнах със това, че грее ярко слънце.
Книгата ми с рими ми подсказа да добавя зрънце.
Зрънце, зрънце, ама к’во?
Питах гугъл – грахово зърно.
Супер! Даже долових и смисъл.
Дет се вика, грахът без слънце е отишъл.
Продължих със зелеви листа,
щото ми се ще да спомена и пролетта.
Поема в рими! Дотук добре.
Дойде ли време да се ходи на море?
Май не, май не, май не.
Това последното не ми се нрави,
морето ме подведе, к’во да се направи.
Вече чувствам, че се получава нещо.
Вълнувам се и в стомаха ми къркори нещо.
- Така не бива! – каза някой и размаха пръст.
Вътрешният ми редактор, да го наречем тлъст.
- Римуваш нещо с нещо, що така?
Противоречиш на всички поетични правила.
Засрамих се, закимах вяло.
Беше прав, мрънкало със мрънкало.
Реших да питам моята любима за съвет,
макар че бе превила се над някакъв отчет.
- Кажи ми, Слънце, на нещо римата.
Измъкни мен, поета, от зимата.
Очаквам с трепет твоето мнение.
Приемам всяко предложение.
(Не й разказах за вътрешния си глас,
щото и без това мисли, че не съм в час.)
- Нещо с нещо не римува се, според поетични правила.
Те гневят се и крещят ми - Не така, не така!
От книжата тя надигна своята главица
и погледна ме – тук римата е лесна – кат стръвница.

- Що не си гледаш работата, непрокопсаник! Остави ме на
мира и не ме занимавай с твоите глупости! – каза тя.

Позамислих се над казаното и разбрах,
че не е от полза много, ама май грешах.
Вгледах се добре в моята мила,
дето пак глава в книжата бе забила
и си викам: „Хубава е, да,
но й липсва поетичната душа.”
И на поета превъзходството ме връхлетя
и препълни с рими моята глава.
Имаше цял куп даже и за нещо –
горещо, вещо, вонещо...


КРАЙ